Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Аз… се изморих… просто се изморих… — Неудачника ме поглежда, сякаш очаква подкрепа.

А, не е познал.

— И последно — как да се оправи положението — отсича Вики. — Да продължаваме в този дух е нелепо. Проточването на конфликта няма да ни доведе до нищо добро. Ако не искаш да се разкриваш, не ни доверяваш или не искаш да разваляш една красива легенда кажи ни, и ще си отидем. После чайниците ще има да съчиняват приказки за изгубилия се в дълбината… Ако според теб заслужаваме доверие, тогава ни обясни — кой си и защо си започнал всичко това. Имаш два изхода — и това не е никак малко.

Тя млъква и аз крадешком взимам нейната длан в своята, за да й стисна ръка. Никога не би ми достигнала твърдост да доведа ситуацията до такава яснота, до положението „или-или“.

— Аз… — Неудачника млъква, загледан в огъня. Съчките тихо пращят, към тъмното небе подскачат искри. — Аз съм виновен. Уморих се, уморих се от тишината… Не биваше да постъпвам така…

— За какво говориш? — пита Вики. Навярно прекалено рязко. Но Неудачника сега е объркан и деморализиран.

— Прекалено тихо… — измърморва той. — Това никога не можеш да го разбереш преди да го изпиташ. Звуците станаха мъртви, цветовете избеляха. Секундите станаха като векове. Милиарди векове. Предупреждаваха ме, но не вярвах.

Той поема дъх и протяга длан към огъня. Пламъците докосват пръстите му.

— Нищо — нито болка, нито радост. Велика тишина. Навсякъде. Вечното Нищо. А Нищото няма граници. Аз… не издържах…

Дланта му нежно гали пламъка.

— Не мога да ви обясня нищо. Вървете си.

Поглеждам Вики — сега ще му разкаже играта. Но в очите й има само отблясък от огъня, черна нощ и червен пламък. Докоснала я е Тишината, за която говори Неудачника. Както и мен първия път.

Ставам и издърпвам Неудачника встрани от огъня. Самовнушението е могъщо нещо. Ако се изгориш в дълбината, очаквай истински мехури по кожата. Карам го да клекне над ручейчето и да потопи ръка в студената вода.

— Значи така — решавам аз. — Сега ще спим. Просто ще спим, без да се баламосваме взаимно. Ние с Вики ще изплуваме, трябва да хапнем по нормалния начин. А ти… прави каквото знаеш. Утре ще решиш какво, в края на краищата, искаш.

Неудачника мълчи, плакне длан в поточето.

Отивам при Вики. Тя вече е наред, но настойчивостта й се е изпарила някъде.

— Податлива ли си на хипноза? — интересувам се аз. Тя хмъква пренебрежително. Въпросът е риторичен, след дайвърите няма такива. Щом преодоляваме дори упойващото въздействие на дийп-програмата, то с думи не могат да ни повлияят.

— Това е то — казвам аз. — Всички можем да се правим на глупаци. Ама когато трябва да потопиш събеседника си в тишината?

— И аз се уморих — шепне Вики. — Знаеш ли, след още един час ще започна да говоря с такива гатанки, че и Неудачника ще ми завиди…

— Сега лягаме да спим. После изплуваме, без да прекъсваме канала. Похапваме. У вас ще се намери ли нещо за ядене?

— Разбира се.

— Прекрасно. Ядеш и спиш. На сутринта се връщаме и решаваме всичко.

Така и правим. Карам Неудачника да ми помогне, спретваме с него три наръча клони, оставяме ги близо до огъня.

Тази постеля от хвойна се оказва толкова удобна, че едвам преборвам желанието си да се откажа от вечерята.

Дълбина… дълбина… не съм твой…

Клепачите ми тежаха като олово и с мъка ги отлепих. На екранчетата танцуваше огън, в слушалките шумоляха смърчовите клони — Вики се въртеше, за да се настани по-удобно.

— Льоня, прекъсваш ли потапянето? — попита „Windows-Home“.

— Не.

Свалих шлема, погледнах часовника.

Късна вечер. Но не чак толкова, че да ти е неудобно да се отбиеш при съседите. Бирата мъничко ще почака.

Измъкнах кабела на виртуалния костюм, успокоих уплашения компютър и се огледах в огледалото.

Клоун. С щепсел на колана. Дали да не стреснем някоя бабка?

Трикото се търкаляше в легена за пране. Нахлузих го върху виртуалния костюм, навих кабела и го пъхнах под колана, облякох отгоре якето. Не изглеждам зле, направо съм готин, е, леко съм подпухнал…

На стълбите на входа тихо подрънква китара. Погледнах през шпионката и една по една отключих бравите.

Компанията на тийнейджърите се е разположила на площадката между етажите. Единият тормози струните и тихо пее:

— Самотна птица, ти летиш високо…

При вида ми пуберите кой знае защо се смутиха. Само съседът ми от горния етаж бързо попита.

— Льоня, да ви се намира някоя цигара?

Поклатих глава. Забелязах, че младокът поглежда накриво издутината на хълбока ми. Досущ като от пакет цигари. Едва ли се досеща, че някои живеят с розетка на колана.