Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

След като позвъних на съседната врата, търпеливо изчаках приближаването на тътрещите се крачки и подозрителното: „Кой е там?“. Бабката няма доверие нито на шпионката, нито на собствените си очи.

— Людмила Борисовна, извинете, за бога — казах на вратата. — Може ли да позвъня от вас? Повреди ми се телефонът.

След минутно колебание допотопните брави се разщракаха.

Промъкнах се през тесния процеп и вратата незабавно се затръшна.

— Младежта пак ли е на седянка? — поинтересува се Людмила Борисовна. Вече е прехвърлила седемдесетте и не рискува да влиза в пререкания с невръстни хулигани.

— Да.

— Поне ти ги засрами, Льоня. Че няма мира от тях!

В апартамента не достига шумът от стълбището, вратата е масивна, но аз не споря:

— Непременно ще го сторя, Людмила Борисовна.

— А защо ти се повреди телефонът? Не си платил навреме и са ти го спрели?

Кимнах покорно, възхитен от нейната досетливост.

— Обичаш да си бъбриш по телефона — мърмори бабката. Навремето бяхме дуплекси, но разбира се, направо не се живееше. Платих за обособяването на номерата, които станаха директни, освен това я субсидирах, защото предишният телефон й излизаше малко по-евтино. Сигурно ме сметна за малоумен.

Обаче за сметка на това ни се оправиха отношенията.

— Хайде, звъни, че става късно… — Людмила Борисовна кимна към телефона. Явно няма никакво намерение да се отдалечи.

Любопитството не е порок…

Набрах номера на Маниака, като гледах да не обръщам внимание на мръсната телефонна шайба и лепкавата слушалка.

— Ало?

— Добър вечер, Шура.

— Аха… — с доволен глас произнесе Маниака. — Появи се… престъпникът.

— Шура, те…

— Добре, ясно ми е. Имам си лиценз за производство на локални вируси, тука няма за какво да се хванат.

— Регистрирал ли си „Warlock“-а?

— Разбира се. При самия Лозински. Всички сорсове отговарят на Московската Конвенция, така че ония да се ритнат отзад.

Постепенно се успокоявам. Ако вирусът не беше регистриран при някой от създателите на антивирусни програми, Маниака щеше да си има големи ядове. Разбира се, могат да ме обвинят за непредпазливо използване на оръжие, за нанасяне на щети… но за целта първо трябва да ме издирят.

— Питаха ли те кой е купил вируса?

— То се знае. Дадох им твоя адрес. Оня, дето е пълно менте.

Още преди две години, когато започнах да балансирам на ръба на закона, някой от дайвърите ме посъветва да си купя два-три адреса и никога да не ги използвам. Тези мъртви души опираха пешкира заради всички вируси, с които се сдобивах от Маниака.

— Казах им, че си се ръснал за вируса хилядарка в зелено — продължава Шурка.

— Знаеш ли, ще е редно аз да…

— Споко. Вече имам пет поръчки за закупуването на „Warlock“ на тази цена — Маниака доволно се изкикоти. — Супер яко! За такава реклама съм готов да черпя Джордан с бира. Целият Дийптаун е бръмнал!

— А не са ли забранили продажбите?

— Засега не. Ровят се в сорса. По-добре кажи къде беше преди час — час и половина.

— Ами… както обикновено.

Людмила Борисовна се поизкашля. Любопитството й се бори със старческата стиснатост. Заплащането на импулси е най-големият враг на компютърджиите и бъбривците.

— Ясно, в дълбината. А аз идвах. Исках да пием по бира.

Маниака изведнъж започва да се колебае.

— Ти… я погледни пред вратата.

— Защо?

— Звъннах на звънеца, слязох, поседях долу на пейката, пийнах бира. Пак се качих и звъннах. После оставих пред вратата ти две бутилки „Холстен“. Светло. Погледни, още ли са там?

Издадох звук, подобен на скърцане на стар грамофон.

— Шура, да не би от сутринта да са въвели комунизма? Какво ти става?

— Погледни, може и да са там… — измънка Маниака.

— Не, не са там! Звъня от съседите.

— Ами… майната им — каза Шурка.

Все пак понякога разумът ми е пас, когато общувам с истински компютърджии. Може би Маниака е объркал реалния свят с дълбината, където цената на бирата е съвсем символична?

— Това ако го разкажа, няма да ми повярват…

— Е, тия, които са изпили бирата, ще ти повярват — мрачно отбеляза Маниака.

— Намини утре към десет — помолих аз. — Трябва да си поговорим за това-онова.

— Само да не забравиш да изплуваш. Ще намина.

— До скоро, Шурка.

Затворих телефона и засрамено погледнах Людмила Борисовна.

— Извинявайте, май прекалих.

— Няма нищо — махна с ръка тя. — Бизнес, аз ли не ги разбирам тия работи? А какво продаваш?

— Бира — изръсих първото, което ми дойде на ум.