Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

В най-краен случай имам „Warlock“-а. Но е рисковано да го използвам — враговете ще открият следите на вируса.

— Трябва да се махаме оттук — решава Вики. — До здрачаване остават около пет часа. Ако нападателите успеят да възстановят хижата, по-добре е да сме колкото се може по-далеч от нея.

Спираме едва когато слънцето изчезва зад планинските зъбери и оранжевият отблясък върху облаците угасва. Изминали сме към десет километра и това е много, страшно много път. А нощем из планините бродят единствено самоубийците.

Изразходваме последния четвърт час за събиране на нападали клони. За щастие ги има в изобилие, защото сме на границата между гората и алпийските ливади. Заедно с Неудачника довличаме повалено от вятъра борче и аз си одрасквам ръцете, докато отчупвам клоните и майсторя от тях пирамидка за лагерен огън.

— Достатъчно, момчета — решава Вики. Пали цигара, после бързо и сръчно запалва и огъня.

Вечерята е символична — малиново сладко и сухи бисквити. На Неудачника му е все едно — той дъвче с апетита на електрическа месомелачка. На мен всяка хапка ми присяда. Яде ми се пържола с пикантен сос и зелен грах, пие ми се студена бира. А всичко е на две крачки оттук! Просто трябва да изляза от дълбината, да вляза отново в нея, да се отбия в „Стария хакер“ или „Трите прасенца“…

Погледите ни с Вики неволно се срещат.

Не знам дали си мечтае за свинско с бира или за пъстърва с бяло вино. Но сто на сто не е закопняла за бисквити със сладко. И двамата не ставаме нито за Карлсон, нито за Лошото Момче.

— Вкусно ли е, Неудачник? — интересува се Вики.

— Ъхъ.

— А какво ядеш обикновено?

— Всякакви гадости.

Търпението й секва внезапно.

— Чуй ме, момче…

Неудачника отдръпва ръка от бисквитите и въпросително поглежда Вики. Ние сме от едната страна на огъня, той от другата. Противостоене.

— Имаме проблем — започва Вики. — И този проблем си ти. Може би не разбираш напълно възникналата ситуация… затова ще се опитам да я конкретизирам. Ако сбъркам някъде, поправи ме, става ли?

Неудачника кимва. Притискаш ли един човек, най-важното е да му дадеш възможност да възразява. Или поне да се престориш, че му я даваш…

— Ти се озова в „Лабиринта“ и не можеше да излезеш самостоятелно. Нали така? Леонид изразходва голямо количество време и пари, за да те измъкне. И го направи. Нали така?

Не е съвсем така — нали тези от „Лабиринта“ първо ми плащаха за тая работа… Но си замълчавам, а Неудачника послушно кимва.

— Льоня те спаси, доведе те при мен. Щеше да получи награда, и то много голяма, ако те беше предал, но той не го стори. В резултат на това са го обявили за престъпник, търсят го из цялата мрежа. Така ли е? После сринаха заведението ми, докато се опитваха да те изловят. Не е трудно да се възстановят програмите, обаче „Забавленията“ изгубиха завинаги реномето си. Ще ми се наложи да започвам всичко от нулата.

— Много съжалявам… — тихо казва Неудачника. — Аз… изобщо не съм смятал да ви създавам подобни проблеми…

— Чакай малко. Сега продължаваме да сме бегълци. Ако още не си загрял, ще ти обясня — от това пространство е невъзможно да се излезе по нормалния начин. Може да има изходи. Но не се знае дали ще ги намерим в близките години. Ние с Льоня сме дайвъри. Способни сме всеки момент да излезем оттук. Но вече няма да можем да се върнем обратно и ти ще останеш сам. Вероятно завинаги. Ето това е положението… от морално-етична гледна точка.

— Много съжалявам — повтаря Неудачника.

— Сега да поговорим ли за теб? Все пак ти си причината за всичко, което се случи.

Неудачника настръхва, но продължава да мълчи.

— Ти или си човек, или си рожба на компютърен разум. Но второто е твърде съмнително. Ако си човек, вероятно можеш самостоятелно да излизаш и да влизаш в дълбината. Като дайвърите, даже си по-печен. Така ли е? Иначе нямаше да си такъв свежар след четири денонощия престой във виртуалността. Можеш ли да ми възразиш?

Тишина.

— Момче, аз допускам такава възможност — казва Вики. — В края на краищата, цялата маса сиво вещество е далеч по-голяма загадка от грамовете силиций в някаква микросхема. Мога да си представя човек, който е способен да влиза във виртуалността, без да използва шлемове, модеми, дийп-програма… и дори си представям възторга му… донякъде и шока от това събитие. Защо пък да не баламосаш околните, да не се заобиколиш с тайнственост? Всичко е напълно обяснимо… Но разбери, сега вече не се шегуваш с нас, а ни караш да страдаме. С всяка измината минута затрудняваш разрешаването на конфликта. Разбери, ние не можем да се занимаваме с теб постоянно!