Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Все едно ми е кой си. Човек или програма. Приемам и едното, и другото!

Той мълчаливо ме гледа в очите.

— Не искам да те давам на тези изроди. Ще се опитам да те спася. Вярваш ли ми?

Неудачника мълчи.

— Все така искам да съм ти приятел — казвам аз. — Който и да си.

Той прави крачка към мен. Допълвам:

— Моля те… нека лишим тези мръсници от удоволствието да ни хванат.

Изглежда съм казал не каквото трябва.

— Добро — въпреки злото? — интересува се Неудачника.

— А как иначе? — неочаквано се намесва в разговора Мага. Той се е пльоснал в креслото с кръстосани крака и е станал неочаквано сериозен. — Ако няма някаква начална точка — всичко губи смисъла си.

Неудачника млъква и послушно отива с мен при прозореца. Вики — не Мадам, а именно Вики — вече се е качила на перваза и с особен израз на лицето гледа надолу.

— Да не те е страх от височината? — питам я със закъснение.

— Не се бавете, става ли? — крещи зад гърба ни Мага. Хвърлям поглед към него — пръстите му удрят по пулта и зад стената долита рев, сякаш там се засилва преди излитане „Боинг“. Ревът почти заглушава нечий вик. По дървената врата пробягват огнени езици.

— Ами ти, Маг?

Компютърният Маг се усмихва и изважда от джоба си някакво подобие на кокоше яйце.

— Аз имам това.

— Какво по-точно?

— Ще видите — обещава Мага.

Вики и Неудачника увисват на раменете ми толкова синхронно, че няма нужда от команди. Прекрачвам перваза и стъпвам върху въздуха.

Въздухът държи.

Вятърът ме удря в хълбока, реката шуми на стотина метра под мен. Вие ми се свят. Трябва да изляза, да се измъкна от дълбината.

Само че… не искам да видя лицето на Вики като квадратчета от разноцветни пиксели.

Първоначално възнамерявах да се спусна по склона, но сега разбирам, че е безсмислено. Пътечката е затрупана с морени… проклет земетръс!

Вървя напред и надолу. Над склона, над отвесната скала, над ревящата планинска река — към противоположния склон, гъсто обрасъл със зеленина.

— Даже със самолет ме е страх да летя… — шепне Вики. С мъка откъсвам поглед от ширналата се долу бездна и я поглеждам.

— Дръж се, миличко…

— Ти… изплува ли?

— Не!

Тя затваря очи за миг, после рязко вдига глава:

— Льоня, изплувай! Не се мъчи!

Аха. Ще има да чакаш.

Аз съм направен от друга глина!

— Успех, момчета! — крещи след нас Мага. Сигурно се е показал от прозореца.

— Момчета… — възмутено шепне Вики. — Всички мъже сте еднакви!

— А на тебе, Викче, хиляда и половина целувки! — продължава Мага.

Сега се радвам на бъбривостта му.

Остават ми още стотина метра.

Хвърлям поглед наляво — лицето на Неудачника е абсолютно спокойно. Гледа пропастта под нас с детско любопитство. Ето кой трябваше да обуе крилатите чехли.

Не знам защо Вики се самоподценяваше, когато възхваляваше Сигсгорд. Нейното пространство с нищо не отстъпва на неговото.

Може би дори е по-истинско.

В лицето ме удрят борови клони, пред очите ми прелита светлолилава шишарка. Колкото и да е странно, сега съм сигурен, че има такива.

Обикалям по спирала бора, като се спускам все по-ниско и по-ниско. Скалата, на която е кацнала малката хижа, остава от другата страна на пропастта. Мага вече го няма на прозореца.

— Льонка… — шепне Вики, когато до земята остава към метър и половина, и разперва ръце. Не биваше до го прави. Тя успява да скочи нормално, обаче ние с Неудачника изпадаме в неприятно положение. Килвам се наляво, чехлите трескаво ритат въздуха, но не могат да ни удържат.

Падаме един върху друг.

Не бяха ли прекалено много паданията днес? Още повече, че съм с китайския костюм, с неговите слаби ограничения на силата на ударите?

Смъквам чехлите, увиснали пред мен, надигам се, жадно вдишвам въздух и потривам натъртения си хълбок. Неудачника със стон се изправя в клекнало положение.

Вики ни гледа смутено.

— Боли ли ви, момчета?

— Не, всичко е наред! — измърморвам аз и помагам на Неудачника да се изправи. Над нас има гъста зелена завеса, на пет метра от пропастта сме. Бученето на водата заглушава шумоленето на окапалите иглички под краката ни. Колко е приятно да стъпиш на твърдата земя.

— Льоня…

— Да потегляме — прекъсвам я рязко. В края на краищата, много добре знам какво е страх от високото. Нали и аз не успях да премина по моста на Ал-Кабар в дълбината.

Измъкнахме се от бордея, което е най-важното. Вече не сме в пространството, атакувано от хората на Човека Без Лице. Заобикалят ни планините, създадени от Вики за лично ползване. Планините, където никога не е имало хора. Пространство в пространството, скрит свят, живеещ по свои закони. Единствената врата към него е хижата на склона…