Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Льоня… Каскетчо винаги взема червения албум. Това е особена група, където е разрешено всичко. Не просто вериги, камшици и дребните удоволствия на садиста, а всички видове зверства. Убийства, разчленяване… може ли да не продължавам?

— Имай тази добрина.

— Та така, Каскетчо не се занимава с подобни неща. Той идва при нас да общува… да разговаря.

— И с това е подлудил всички служителки?

— Льоня, когато един солиден чичко си поръча червения албум, заведе момичето в подземието, където крещи, че е вампир и се впива със зъби в гърлото й, това е гадно и гнусно, но разбираемо. Това просто е болест. Когато с нищо незабележим юноша седне пред момичето и започне да води разговори за душата… когато харчи пари, за да й докаже за един-два часа, че е мръсница и жалка твар, недостойна да живее на тази Земя… Това е още по-страшно, повярвай ми.

— Защо? — неочаквано се включва в разговора Неудачника.

— Защото това е проклятие. Правото да съдиш и заповядваш. Правото да владееш истината. Лесно е да проумееш какво представлява глупакът или звярът. Много по-трудно е с онзи, който се смята за свръхчовек. Умен, чист и непорочен. Генерали, борещи се за мир, управници, анатемосващи корупцията, извратени типове, осъждащи порнографията — господи, малко ли сме ги виждали тук? Може би над хората тегне такава прокоба? Обещават ли ти ред, очаквай хаос, пазят ли живота ти, дебне те смърт, а когато бранят морала — хората се превръщат в зверове. Достатъчно е само да кажеш — аз съм по-извисен, по-чист, по-добър — и веднага идва разплатата. Само тези, които не обещават чудеса и не се издигат на пиедестал, носят добро на света.

Усещам, че здраво ще се сдърпат. Бързо се намесвам:

— Стоп! Вики, хайде стига дискусии за доброто и злото! Така можем да изкараме и праведниците, че са убийци и крадци!

— Ти самият си крадец — отбелязва Вики.

— Аз помагам да се разпространява информацията.

— А джебчията учи хората на бдителност. Само че има ли нужда от подобни уроци многодетната майка, на която са свили портмонето със заплатата?

Имам милион възражения. Мога да обясня, че кражбата на чужди файлове не е основното в работата на дайвърите. Един хакер, без да влиза във виртуалността, може да се справи много по-успешно с тази задача. И има разлика между кражба и копиране на информацията — аз не оставям зад гърба си празни компютри. Какво го интересува човечеството кой пръв ще пусне на пазара нов вид шампоан или лекарство против настинка?

Но не искам да споря с Вики.

— Извинявай. — Тя докосва ръката ми. — Не съм права.

— Защо пък? Натри ми носа напълно заслужено…

— Извинявай… Разбираш ли, Неудачник, ние попаднахме в чисто информационен свят. Свят, в който всичко е позволено. Може да се стреля, да се развратничи, да се хулиганства. Няма подготвени закони, а най-важното — не е подготвена и човешката психика. На практика в дълбината няма наказания — дори да те отлъчат от мрежата, имаш право да влезеш под друго име. Можеш да си докараш ядове, ако крадеш информация, но и тук нормите за забрана са мизерни. Опитай да докажеш на дванайсетте съдебни заседатели, че именно мистър Джон Смит е свил новата игра от сървъра на „Microprose“ и я е предал на Ваня Петров, който пък с помощта на Ван Хо пиратски я е пуснал на пазара. Свят на недоказуеми престъпления и мнима смърт. Само болката в душите ни остава истинска — но кой ще измери болката, плъзнала се по кабелите и стиснала сърцето ти? Нищо не ни е останало, освен морала. Смешен, остарял морал. И се оказа, че е много по-удобно да си негодник или праведник, отколкото човек… просто човек, истински човек.

— А какво е това човек? — казва Неудачника. — Просто човек, истински човек?

— Бих ти обяснил — отговарям. — Ако бях Бог. Спрете се, а?

— Ама на мен наистина ми е интересно — Неудачника продължава да говори със спокоен, даже равнодушен глас, но в очите му припламва любопитство.

— Ти си човек.

— Защо?

Наистина, защо? Та нали бях готов да го нароча, че е само хитра програмка. Обърквам се, но Вики също ме гледа в очакване на отговор и аз казвам:

— Не знам. Ти не стреляш по хора в „Лабиринта“, спасяваш несъществуващо дете. Но това са пълни щуротии… Цитираш Карол в оригинал, но нали човекът не е запас от назубрени знания… Вече трето денонощие си в дълбината, и нищо — държиш се…

Вики поглежда Неудачника смаяно.

— И не е ясно как си влязъл в дълбината… само че това надали показва, че си човек, а тъкмо обратното…