Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Що за глупости? Маниака никога не би пуснал такъв вирус!

— Една от особеностите на действието му е поемане на контрол над комуникационното оборудване. Сред пострадалите са корпорацията Ал-Кабар и „Лабиринт на Смъртта“.

Сега вече вдявам какво точно става. Когато сдърпалите се противници са разбрали, че дивечът се е изплъзнал, те са се сплотили. И са обвинили за всичко мен, включително и за разгрома на трийсет и трето ниво.

Страхотно! А сега се опитай да докажеш, че „Warlock“ само е пробил за нас таен проход и после кротко е издъхнал, както подобава на един възпитан вирус, който спада към разрешените за използване. Даже да предоставя на полицията сорса на вируса, никой не би рискувал да ме оправдае. Казва ли ти някой как е могъл да взаимодейства „Warlock“ с виртуалния свят на „Лабиринта“?

— Дявол да го вземе — прошепвам аз.

— Лошо ли е? — пита Неудачника.

— Меко казано, да.

Пресягам се през рамото на негърката, вземам от таблото с уредите слушалката на телефона, набирам на клавиатурата адреса на Гилермо.

— Сега ще видите външността, използвана от заподозрените в „Лабиринта“ — съобщава Джордан. — Предлагаме на въпросните лица да се явят доброволно в управлението за сигурност на Дийптаун. Молим също всички, които познават тези хора, да се свържат с мен.

В небето грейват портретите ни. После започват да демонстрират двама ни с Неудачника в пълен ръст и в движение.

Впечатляващо е, особено когато отсичам с бича главата на Дик.

— Гадове… — измърморвам аз и се отлепвам от стъклото.

Връзката се осъществява след около десет секунди.

— Hello!

— Привет, Вили — изстрелвам на скоропоговорка. — Как да разбирам това?

Пауза.

— А! Стрелец? Къде сте?

— В една кола.

Не рискувам нищо, зашеметената транспортна програма не изпраща отчети за местоположението си.

— Станало е недоразумение — бързо казва Гилермо. — Елате, ще оправим всичко.

— Първо оттеглете обвиненията.

Вили въздъхва:

— Стрелец, това не е в моята… ъ… власт.

— Много жалко. Пак ще се свържа с вас — обещавам аз и трясвам слушалката.

Пристигаме при бордея и пред мен изниква нов проблем: какво да правя с колата? Ликвидирането на програмата е мъчна работа. Ако си тръгне по живо по здраво, „Дийп-разводач“ ще възстанови връзката с нея и ще проследи маршрута.

Налага се да прибягна до помощта на самия „Дийп-разводач“…

Изваждам от джоба си кутийката с изумрудения бръмбар и очилата. Командвам:

— Неудачник, излизай.

Измъквам се от колата след него, мятам тъпото насекомо в купето и затръшвам вратата. Резултатът следва незабавно.

„Дийп-разводач“ не охранява много-много такситата си, предпочита да се примирява с лудориите от рода на моите безплатни и недокументирани пътувания. Но безмилостно елиминира опитите за проникване на сървърите й. Такива примитивни програмки като „бръмбара“ не могат да преодолеят защитите.

Таксито избледнява и се разтваря във въздуха — каналът за връзка е бил отрязан при първия опит на „бръмбарчето“ да проникне в чуждия компютър.

— Да тръгваме — разтърсвам Неудачника и го хващам за ръката. Ако в момента във фоайето има посетители, съвсем сме загазили.

Но ни провървява — там няма никой. Дори охранители.

— Това е публичен дом — уведомявам за всеки случай Неудачника. — Можеш да прегледаш албумите.

Той клати глава в знак на отрицание.

— Защо ли не съм изненадан? Да вървим…

Почти тичаме из коридора. Очаквам, че служителките пак ще започнат да надничат през вратите, но цари пълна тишина. Абсолютно никой! Сякаш бордеят е гробница.

Блъскам вратата на стаята на Вики, вече готов за това, че и нея я няма. Неудачника пристъпва от крак на крак зад гърба ми.

— Мога ли да те поздравя, Леонид? — с леден глас пита Вики.

В хижата е чистичко, сякаш не е имало никакъв земетръс. Не знам как е при другите, но аз обикновено правя такова подреждане само когато съвсем изляза от релси. На масата се е появил малък радиомагнетофон. Вики се е преоблякла, сега носи сиви джинси и пуловер в същия цвят.

Освен това, съдейки по тона, чака обяснения.

— Чу ли какво каза комисаря?

— А има ли някой, който да не е чул? — Вики става и аз бързо правя крачка назад. Когато една жената е бясна, по-добре е мъжът да не оказва съпротива. — Значи спаси… приятеля си. Той спаси ли те, момче?

Неудачника свива рамене, усмихва се и Вики леко намалява оборотите.

— Как се казваш?

— Неудачника.