Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

В десния си джоб имам метална кутийка. Отварям я — върху меката подложка шава и рита с крачка сияещ изумруден бръмбар. Хващам го, той енергично се опитва да се изплъзне, устремен към моя собствен канал. О, не, приятелче! Не там.

Поставям бръмбарчето при основата на трона и то замира, само главата му леко потреперва. После се мушва в оранжевата нишка.

Сега ще чакаме — и ще се надяваме, че компютърът на императора има само стандартен антивирусен комплект.

— Кой е?

Отначало ми се струва, че това е гласът на Неудачника. Също толкова спокоен и безизразен е като неговия. Но когато се оглеждам, разбирам, че в залата сме вече четирима… разбира се, ако броим „императора“ за пълноценен участник в събитията.

От дупката в тавана се спуска мъждукаща бяла нишка, в чийто край има дълга сгърчена фигура. С размити контури и конвулсивни и нелепи движения. Човекът върти глава, но май не вижда какво става наоколо. Боже мой, кой знае от колко далеч се е сурнал тук и как е издържал падането през тунела? „Warlock“-ът е поработил здраво, личи си!

— Не е твоя работа! — подхвърлям аз възможно най-агресивно. Ако непознатият е обикновен потребител на мрежата, по никакъв начин не може да ми попречи.

Но гостът не харесва реакцията ми. Той изопва ръце и към мен се насочва гъвкава блещукаща връв. По точно — не към мен, а към канала ми.

Майтап. Ама че парадокс, да се насадиш така — измъкваш неизвестно кого, наред пътя се хвърляш да спасяваш идиот с дийп-психоза и като капак отнякъде се изтриса хакер с комплект служебни програми.

Добре е, че поне каналът му е максимално тънък, едва мъждука. Изваждам „ръкавиците“, слагам ги, хващам въженцето и го завързвам на възел. После го съветвам:

— Разкарай се! Аз съм дайвър.

Обикновено това действа без грешка. Но гостът или се смята за най-якия пич в дълбината, или не ми вярва.

— Не ми дреме, ако ще да си татко Карло! — отговаря той. Второто усукано въженце е по-бързо и повратливо. В неговия край щракат малки щипки. Улавям го почти при самия ми канал и с кеф го стискам. „Ръкавиците“ безотказно зашеметяват програмата.

Ще ми се да направя същото и с госта, но „ръкавиците“ няма да го спрат, а не желая да използвам „Warlock“-а. Вирусът е прекалено мощен, не съм очаквал подобен ефект.

Пък и Неудачника, загубил всякакъв интерес към мен, непрекъснато обикаля в кръг около хакера. Онзи изобщо не го забелязва, явно също гледа през скенер, фиксиращ само каналите за връзка.

— Слушай, какво си се лепнал? — питам аз, като се приспособявам към речника на госта. — В момента работя.

— И аз.

Скованият глас на събеседника ме дразни, но е цяло чудо, че изобщо чувам нещо. Нишката на канала му е изтъняла максимално, движенията му са резки и накъсани, главата се килва встрани, носът се наслагва върху бузата, за сметка на това ръцете се удължават. Гледката е комична и ядът ми минава.

— Слушай, изрод… и тебе може да се наложи някой път да те измъквам! Разкарай се! Чайникът ще вземе да пукне!

Хакерът най-после загрява, че работата е сериозна. Престава с опитите си да се докопа до канала ми, но измъква нещо като фенерче и осветява „императора“. Някаква полуактивна сканираща програма. Нека гледа, в методите ми няма нищо секретно.

— Системата на клиента е под контрол — шепне „Windows-Home“.

Никога не се знае как ще изглежда пълнежът на чуждия компютър, гледан от дълбината. Затова избирам най-лесния начин. Блъскам чайника — той се изтърколва от трона и непохватно сяда на пода. Заемам местото му, свалям „ръкавиците“, хващам оранжевата нишка с голи ръце, дърпам.

— Вики, терминал!

Пред мен се разгръща екран. Аха. „Вирт-навигатор“. Нелоша операционна система, но предвидена за хора с инстинкт за самосъхранение, а не за чайници експериментатори. Да се изключи таймерът й е точно толкова трудно, колкото и да се изплюеш.

И ето че този нереализирал се повелител на галактиката се е изплюл… и вече двайсет и осем часа е във виртуалността!

Изобщо не ми се занимава с таймера. Намирам файла за аварийно излизане от виртуалността и го стартирам. Дийп-програмата не се подчинява веднага, иска потвърждение. И на това ако му се вика „авариен изход“…

„Императорът“ тихо простенва, хваща се за главата. Опитва се да тръгне към вратата.

Скачам от трона, с едно махване на ръката свивам терминала. Сграбчвам мъжа за врата, блъскам го към трона. Нареждам му:

— Сваляй шлема. Изключи машината.

— Аз… аз… не исках — мърмори „императорът“.