Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Замах — и бичът се изопва, едвам го удържам в ръката си. Крайчецът му удря Анатол по бронираната жилетка.

Син огнен поток заструява по бича и се излива в тялото на Анатол. Това е бойно оръжие, то не прави разлика между бронята и голата плът. Дайвърът изчезва сред вихъра на виолетов пламък, пропада в земята. Но вихърът не затихва, огнената фуния бучи и бавно се разширява.

— Ти! — крещи Дик. — Ти си пренесъл вирус!

Лицата ни са обагрени от синьо сияние. Неудачника омагьосано гледа нарастващата вихрушка. Кимвам. За какво са ни думи сега?

— Петнайсет секунди… — произнася гласът в небето.

— Ти удари Анатол! Наруши кодекса на дайвърите! — Дик не се опитва да вземе оръжието си в ръце и това ме радва. Не ми се иска да го убивам.

— Всичко е прекалено сериозно — повтарям думите му.

Нов звук — звън на пръсващо се стъкло, трясък на срутващи се стени, стържене на спаружен метал.

От яркочервените облаци пада сребрист пръстен. После става тъмно. Сякаш исполинска чаша захлупва трийсет и трето ниво. Бих си помислил, че капсулирането на „Лабиринта“ изглежда точно така, ако не са ужасът и объркването върху лицето на Дик.

От Ал-Кабар са се включили в играта.

Но Дик е склонен да обвинява за всичко мен. Той смъква винтовката и аз реагирам, без да мисля. Бичът го удря по врата и го обезглавява с ентусиазма на безработен палач.

— Едно-две-три! Тревата гори, Зиг-заг, зиг-заг мечът коси… — произнася Неудачника.

Хващам го за раменете и го блъсвам към огнената фуния. Зад гърбовете ни върху тялото на Крейзи Тосър лумва нов вихър.

— Защо? — успява да попита Неудачника.

Трябва да се бърза. Сега, когато хакерите на „Лабиринта“ и Ал-Кабар се сражават за трийсет и трето ниво, е най-удобното време да се офейка. „Warlock“ е не просто убиец. Това е и тунел, който пробива като свредел дълбината.

— За да има връщане назад! — крещя аз, блъсвам Неудачника към синия пламък и скачам след него.

Огън.

Падаме.

Спиралата от син огън е стената на тунела, а виолетовата мъгла е плътта му.

Под краката ни има замъглени огледала — чупим ги в полета си надолу. Отраженията на лицата приличат на сенки, пространствата — на бледи акварели.

Разрушената гара на първо ниво… болницата на двайсет и първо… катедралата на петдесето! Даже различавам озъбената муцуна на Принца на Пришълците, огнения отблясък на гранатомета, който е нарамил — но ние вече се носим по-нататък.

Дийптаунска улица — лицата на минувачите, капак на такси, рекламен надпис: „Само след като сте поработили за…“

Книжарница — дъга от корици, момиче с очила, прелистващо списание — шумоленето на страниците отеква като гръм, млад касиер…

По ръцете ми пълзят сини мълнии.

Неудачника е обгърнат от пламтящ тюркоазен ореол.

Супермаркет — право пред очите ми се мярва буркан портокалов конфитюр. Празен.

Магазин за животни. Бяло зайче в клетка…

Интересно, може ли да се халюцинира в дълбината?

„Warlock“ вече трябва да миряса. Има си вграден брояч на изминатите пространства, но Маниака не даде гаранция, че ще работи без грешка. Нямал е възможност да изпробва вируса…

Някаква немислимо плоска равнина, цялата е изпепелена, с четири пълзящи по нея коли…

Облаци или пък море от бял пух, кристални дървета чак до хоризонта, побелял старец с хламида 9 9 Гръцко правоъгълно наметало. — Бел.пр. до петите, който ни изпраща със смаян поглед, мелодично пеят арфи…

Моравочерен вихър, нисък бучащ рев, воня на сяра и блясък на стомана в тъмата…

Небесносини разряди пронизват всяка наша клетка, всяко косъмче на кожата пращи и боцка, сякаш се забива в тялото.

Зелена поляна, по която тича оглупяло от възторг и напираща енергия кутренце. Сподиря ни джафкане…

Спри, „Warlock“, спри!

Бушуващо море, звезди в процепите на мъглата, солен вкус върху устните, мъничка яхта, спускаща се по гребена на вълната, на носа стои, здраво хванато за въжетата, голо до кръста момче с харпун в ръка…

Полумрак, кръгла зала, стени от екрани, кресло, което прилича на трон…

Това огледало не се троши, а ни всмуква — и ни изхвърля върху студен мраморен под. Нямам време да проверя дали всичко ми е здраво.

Скачам и замахвам с бича.

Но май няма никаква опасност. На креслото трон достолепно седи набит мъж на средна възраст с невероятно разкошна и същевременно полууниформена дреха. Гърдите му са окичени с ордени. Сякаш не ни вижда — цялото му внимание е приковано от някакво същество върху най-големия екран. Съществото прилича на грамадна червена мравка.