Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Хубаво е.

Мога да прошепна моето стихче и да изляза в реалността.

Да си приготвя истинско кафе и дори да го подсиля с остатъците от коняка. Да се измия със студена вода.

Проклет да съм, ако го направя.

Тук е мястото, където всичко е истинско — чистият въздух, живата вода, утайката от кафето на дъното на чашата, загриженият поглед на Вики. Навън ме чакат занемарената прашна стая, влагата, застоялата чешмяна вода.

…Прекалено често започна да ме обзема това самоубийствено желание — да стана като всички останали…

— Коняк? — пита Вики. Сипва ми мъничка чашка „Ахтамар“.

— Имам още пет минути — казвам аз. — После… трябва да тръгвам.

— И като се върнеш, няма да си сам?

— Надявам се.

— На влизане хвани приятеля си за ръка. Така и той ще получи привилегирован статут. Ще помоля Мага.

— Благодаря.

— Ще благодариш на Мадам. Всичко зависи от нея.

— С Мадам сме приятели, тя ще разреши — усмихвам се аз.

Успявам да изпия две кафета и две чашки коняк, преди времето ми наистина да изтече.

Трябва да потеглям.

Тръгвам да излизам, а Вики се залавя да подрежда стаята. Неволно си спомням за ерзац семействата, които се нароиха напоследък. Всички онези живеещи в различни градове двойки, които наемат общи квартири в Дийптаун. Казват, че много обичали да домакинстват, да чистят с прахосмукачка и да перат — сякаш имитирането на бита ще направи съюза им истински.

„Имате ли семейство?“

„Да. Приятелката ми е проститутка, имаме си малка планинска хижа в бордея. Наминете някой път, тя ще направи чудно кафе. При нас е винаги чистичко и уютно, дори и след земетресение!“

Хваща ме страх, че изобщо не се дразня от тази картина.

Проблемът трябва да се реши. Все едно как.

Тътря се по улицата към входния портал. Подминавам павилиончето на авиокомпания с умиращ от скука оператор. До павилиончето се е намърдал някакъв просяк. И това е нещо ново — допреди месец във виртуалното пространство нямаше просяци.

Той е чист, но дрипав и мършав, фигурата му леко прозира и на моменти потреперва — така се пробва да покаже колко му е ниска скоростта на модема и колко е зле с програмното осигуряване.

— Help me… — стене просякът.

— Бог ще ти помогне — уведомявам го аз.

— Господин хакер, поне един долар — изскимтява той след мен.

Разправят, че повечето от тези просяци били руснаци. Говори се също, че никой от тях не е закъсал за пари. Било просто купон, особено развлечение на руските новобогаташи. Да похленчиш, да се туриш в кожата на сиромаха. Уж било модерна и ефикасна психотерапия. Маниака се кълнеше, че е лепнал маркер на един от тия дрипльовци и се оказало, че той е шеф на голяма банка.

— Бачках в „Майкрософт“ — бръщолеви просякът, който се мъкне подире ми — Веднъж нарекох „прозорчетата“ бъгава програма и похвалих „Полуоската“. На другия ден ме уволни лично Бил Гейтс и ме тури в черния списък. А бях много як хакер… пък сега докъде се докарах…

— На кое прекъсване виси модемът ти? — изкрещявам аз, като се обръщам. — От какво зависи появата на съобщението „натиснете този бутон за начало“ в „Windows-Home“? Кои са трите най-добри начина да увиснат „прозорчетата“? Кой е изобретил текстурната графика? Ами най-подходящият протокол за модеми марка…

Просякът вече бяга.

Сигурно Маниака не ме е лъгал.

Но в крайна сметка тия забавления са по-безопасни от уличните ралита, които бяха на мода сред новобогаташите допреди година. Заради тях забраниха използването на лични автомобили и оттогава „Дийп-разводач“ победоносно окупира пазара на транспортните услуги.

Срещата с просяка ме разведрява и стигам при портала на „Лабиринта“ в съвсем друго, бойно настроение.

Както винаги навалицата е голяма. Засега „Лабиринта“ продължава да функционира, значи съм изчислил всичко правилно. Но страхът да не закъснея и да не се озова в последния миг пред затворена врата не ме напуска. Провирам се между геймърите, бързам.

И чак когато въвеждам кода си и излизам на трийсет и трето ниво се успокоявам.

Почва се!

Аз съм Стрелеца!

Ветровито е. Желязната кабина на „Американските хълмове“ се клати и скърца, наполовина излязла от релсите и надвиснала над самата глава на Неудачника.

Прекрасно, още един начин за сигурна смърт.

— Хей! — изкрещявам аз, когато стигам при него. — Това съм аз!

Неудачника вдига глава. Дали пък това не е добър знак…

— Скучаеш ли?

Сядам до Неудачника и той сам сваля респиратора си. Гледа ме уморено и безнадеждно.