Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Ти програма ли си или човек? — питам без заобикалки. Той клати глава. Тълкувай отрицанието както искаш…

— Наясно ли си, че ти викат Неудачника? — казвам аз. — Ама дори на Йов му е вървяло повече от теб, да знаеш! Твоят лош късмет е нещо уникално!

Най-накрая той отговаря:

— Това не е само мой… лош късмет.

— Искаш да кажеш, че не са те спасявали добре?

Приказлив и оживен съм, сякаш съм си подпийнал. Трябва да поразмърдам Неудачника. И колкото и глупаво да звучи — да се убедя, че не е програма.

— Добре ме спасяваха. Просто никой не премина бариерата.

— Каква бариера?

— На съзнанието.

Неудачника е търпелив в обясненията си, но какво от това? Те не хвърлят никаква светлина върху проблема.

— Хайде да се махнем от тая гадория — посочвам с поглед клатещата се кабинка. — Нямаме много време.

— Така или иначе няма да успееш… — прошепва Неудачника, но послушно става и сяда по-встрани.

— Ще видим, ще видим…

Чакам и аз не знам какво. Обещаната от Урман акция, затварянето на нивото?

— Неудачник… може ли да те наричам така? Обичаш ли поезията?

Мълчание.

Една програма би могла да имитира разговор, като черпи отговорите си от моите думи.

Но не е способна да пише програми.

— „Почтен е чичо ми, признавам“ 5 5 А. С. Пушкин — „Евгени Онегин“, издателство „Хемус“, 1947 г., под редакцията на Х. Левенсон. — декламирам аз. — Продължавай! А? Неудачник?

Той ме поглежда с такава ирония, че ме изкарва от равновесие:

— „Когато зле се разболя“… Стрелец, само Пушкин ли знаят наизуст всички руски дайвъри?

— Анатол ли?

— Да. Той пък си спомни „оня миг прекрасен“ 6 6 А. С. Пушкин — „На А. П. Керн“. .

Мога само да се засмея на глупостта си. Над тези клишета, които са набити в съзнанието ми. Но вместо това питам и нещо у мен започва да се руши, може би прословутата бариера, а може би — здравият разум:

— А Дик какво ти чете? Шекспир?

— Карол — отговаря някой зад гърба ми.

Дик стои до мен. Анатол е на около пет метра разстояние, с „BFG“, готово за стрелба.

— Точно като теб седях до него — казва Дик. — Сядам…

Той сяда пред безучастния Неудачник и произнася:

Чакам като омагьосан. И Неудачника продължава:

Някъде далече-далече „Windows-Home“ надава тревожен писък и шепне:

— Непреводимо! Няма го в основния речник. Непреводимо!

Дик вдига поглед към мен и ме пита:

— Та така, значи според теб Неудачника е руснак?

Нали и Урман ми зададе същия въпрос?

— Кой си ти? — питам Неудачника. Той се усмихва и става. — Кой си ти?! — изкрещявам аз.

Неудачника казва:

Анатол се засмива високо и продължава:

Същинска лудница. И аз съм най-тъпият пациент.

— Върви си, дайвър — заповядва ми Дик. — Игрите на спасяванка свършиха. Всичко е много по-сериозно, отколкото предполагаш.

Сякаш в потвърждение на думите му над нивото изригва плътен, механичен рев на сирени, толкова силен, че ушите ми заглъхват. После настъпва тишина — само разтревожените чудовища дюдюкат, скимтят и подсвиркват. След малко от небето ги надвиква женски глас, който започва да дудне:

— Attention! Внимание! До всички, които се намират на трийсет и трето ниво на „Лабиринт на Смъртта“! Незабавно напуснете зоната на играта! Това е официално предупреждение! Имате половин минута за напускане на зоната на играта! Можете да използвате оръжието си за самоубийство и ще се върнете в залата с колоните на „Лабиринта“. Ще ви бъдат дадени всички необходими обяснения и ще ви бъдат изплатени компенсации. Внимание! До всички…

— Да ти помогна ли? — пита Анатол, като насочва към мен „BFG“-то. — Или самичък ще го направиш?

— Ще нараниш Неудачника — казвам аз. Анатол кимва, хвърля „BFG“-то и сваля от рамото си гранатомета.

Но в този момент аз изтръгвам под защитния си гащеризон кожения колан на Стрелеца. Това е най-обикновен колан — докато се намира на тялото ми.

В ръката ми ивицата кожа с бучене се свива, удължава се, обгръща се със сини искри. Маниака е конструирал „Warlock-9000“ във формата на бич.