Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Каскетчо се ухилва. Първата емоция, изписана на лицето му — но тя е толкова механична, сякаш общувам с програма, а не с човек.

— Какво правиш тук?

Май съм налучкал въпроса, на който е готов да отговори.

— Някои проучвания на груповата психология.

— Провеждай ги на друго място.

Белезникавите очи ме обхождат от долу до горе.

— Тук ли работиш?

— Не.

— Значи си мутант.

Обърквам се от тази странна характеристика и Каскетчо пояснява:

— Загуба на социална и етична ориентация. Разпадане на личността. Неизбежна и отвратителна метаморфоза.

Вече отворил вратата, той добавя:

— Колко отегчително…

…Гласът на Вики ме догонва на изхода:

— Чакай, Леонид. Недей!

Съвземам се доста трудно. Оказва се, че дясната ми ръка е впита в колана, а лявата е свита в юмрук. Гледам Вики и усещам как яростта ми постепенно утихва.

— Каскетчо ли беше това?

— Да.

— Май започвам да разбирам вашата реакция…

— Укроти ли се? — интересува се Вики. — Добро момче. Да тръгваме.

Все още не съм се успокоил напълно след скорошното избухване. Странно, не съм очаквал, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие с общо взето нищо незначещи думи.

— Кой е той, Вики?

Тя усеща, че ще се наложи да отговори на въпроса.

— Нищо особено. Просто човек, който мисли, че има право да съди другите.

— Например — виртуалните проститутки?

— Не само. Знам още две-три места, където Каскетчо провежда експериментите си.

— Говореше нещо за психология…

Не знам защо, но тези думи развеселяват Вики:

— Всяка личност, която не е способна да твори, непременно търси оправдания за деструктивното си поведение. Много често те се изразяват в отчуждено наблюдение на недъзите на света. Особено на такива като нашия бордей…

Влизаме през вратата, от която се усмихва черното коте, и Вики продължава:

— Психологията, според общоприетите разбирания, е крайно елементарна наука. Хора, които не са в състояние сами да забият дори един пирон или да римуват две строфи, нямат и сянка на съмнение относно способността си да разбират и да съдят другите. За тези, при които се стига до крайности, това се превръща в смисъл на живота и извор за самоутвърждаване.

— Каква си ти, Вики?

— Психолог. Кандидат на науките, ако толкова искаш да знаеш.

Тя изтупва от стола ситните камъчета и сяда. След земетресението стаята явно се нуждае от почистване. Понеже втори стол и така и така не се намира, аз клякам.

— А каква е темата на дисертацията ти?

— „Сублимация на анормалните поведенчески реакции в условията на виртуалната реалност“.

Сякаш за да се извини, тя добавя:

— Прието е да се формулира по такъв начин.

Ето какво било…

— Ти изучаваш такива като Каскетчо? — питам аз. — Истинският ловец дебне за ловци ментета, а?

— Не. Вече отдавна не, Льоня. Беше ми интересно да ги изучавам половин година, година. А сега всички ми изглеждат еднакви. И Каскетчо, и другите като него. Всички патологии са еднакви и ако познаваш един психопат, можеш да предскажеш поведението на хиляди.

— Тогава защо…

— Защото ги има. Тук напиращата от тях деструкция може да причини болка на един, на няколко човека. В реалния живот те оставят след себе си диря от разбити съдби, отровена любов, поругано приятелство. Може би даже белязана с кръв. А тук са безобидни. Цялото им високомерие, животински реакции, интриги и самонадеяност — всичко това е прах. Прах, носен от вятъра.

— Но нали ти тежи да си тук!

— И какво от това? Не истинската, а нарисуваната Вики изпитва болката.

— Вики…

— Моля те — не се меси в работите на заведението. Защото Мадам ще ти отнеме достъпа.

Тя се усмихва и аз се обърквам.

— Добре. Когато съм тук, няма да се меся.

— А когато не си?

— Това вече е въпрос на лична свобода.

Вики разперва ръце.

— На колко години си, Леонид?

— Става ли да направим размяна? — питам бързо. — Информация за информация?

Във виртуалността никой не афишира биографичните си данни. Но Вики дори не подозира доколко не съм свикнал да ги афиширам аз.

— Добре. Аз съм на двайсет и девет, Леонид.

Успял съм да се зарадвам, преди да отговоря.

— На трийсет и четири.

— Не е за вярване. Давах ти малко над двайсет.

Не си заслужава да споменавам, че моите опасения са били напълно противоположни.

— Виртуалността мами.

— Не. Виртуалността е като лед. Замразява ни в себе си веднъж и завинаги. Невъзможно е да свалим първата си маска. После можем да си измислим стотици тела, но онова, първото, винаги ще се забелязва.