Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Садист ли е?

— Вероятно. Само че в особен аспект.

Устните й беззвучно прошепват някаква ругатня.

— Вие да не приемате всякакви клиенти? Даже такива, от които ви иде да си биете главата в стената?

Вики мълчи.

— Мислех, че отсявате най-големите идиоти. Ако бяхте усетили по-рано какъв е Каскетчо…

— Не отсяваме никой.

— Това пък защо? Заради честта на фирмата? „Всякакви странности“, а?

— Можеш да го разбираш и така.

Земетресението като че ли свърши. Изправям се и поглеждам през прозореца. По склоновете все още се спускат лавини, рекичката в ниското е преградена от свлачището и бавно се разлива в търсене на ново корито.

— Утихна… — прошепвам аз, като неволно понижавам глас. Сякаш думите ми могат отново да пробудят стихията. — Вики, защо предизвика земетресение?

— Какво общо имам аз? Този свят живее свой живот. Аз вече не мога да го управлявам.

— Изобщо ли?

Вики ми мята кратък поглед, става, разглежда променения пейзаж.

— Абсолютно. Светът става истински само когато е свободен.

— Като човека.

— Разбира се.

— Толкова ли вярваш в свободата?

— В свободата не трябва да се вярва. Когато я има, ти сам го усещащ.

Навярно очаквах да каже точно тези думи.

— Вики, ако някой човек — добър човек, е заплашен от опасност… Ако може да изгуби свободата си завинаги… би ли се съгласила да му помогнеш?

— Да, бих се съгласила — отговаря тя спокойно. — Дори да не е чак толкова добър. Това е някакъв принцип, ако щеш.

— Трябва да скрия един човек.

Вики смешно започва да клати глава, така че косите се разпръсват по раменете й.

— За какво говориш, Льоня? Къде да го скриеш?

— Във виртуалността.

— Защо?

— Той не може да излезе.

— Имаш предвид онзи, от „Лабиринта“?

— Да.

— Льоня… — Вики ме хваща за ръката. — Отдавна ли си ходил в реалността?

— Преди половин час.

— Сигурно ли е? Ти самият нямаш ли нужда от помощ? Имам… — тя прехапва устни — един познат дайвър. Те наистина съществуват, това не са празни приказки!

Колко забавно…

— Искаш ли да го помоля да се срещне с теб?

— Вики…

Тя млъква.

Честно казано, не съм свикнал някой толкова да се грижи за мен. Това е моя специалност — да се притеснявам за хора, които са се изгубили във виртуалността.

— Ще ти помогна — казва Вики. — Но не си прав… струва ми се.

Сега не ми е до спорове.

— Благодаря. Сигурни ли са системите ви за безопасност?

— Напълно. Разбираш ли от тези неща?

Кимвам утвърдително. Естествено, не бих могъл да напиша защитна програма. Но толкова пъти ми се е налагало да ги разбивам, че вече мога да се смятам за експерт.

— Вземи поразпитай Мага.

— А той ще ми каже ли?

— На теб — не. Както и на мен, но виж на Мадам…

Вики прави пауза и ми хвърля такъв поглед, сякаш ме моли да изляза. Тръгвам към вратата, но ме спира възгласът й:

— Льоня… Недей. Искам да видиш.

Тя се доближава до стената и прокарва ръка по нея. Дъските се разтварят и се показва тясна врата.

Там, зад вратата, струи светлина. Студена синкава… мъртвешка светлина. Силуетът на Вики за секунда стои пред процепа, после изчезва вътре. И аз тръгвам след нея, колкото и да не ми се иска. Като хипнотизиран.

Барака. Или морга. Или музеят на Синята Брада.

От стените стърчат блестящи никелирани куки с увиснали на тях човешки тела, чиито крака почти опират в пода. Предимно момичета, блондинки и брюнетки, няколко червенокоси и едно с абсолютно гола глава. Но има и дами на средна възраст, две-три старици, няколко момичета и момчета.

Всичките са с отворени очи и погледите им са празни.

— Тук се костюмирам — казва Вики. Аз мълча. Вече съм се досетил.

Вики тръгва край поклащащите се тела, наднича в мъртвите лица, шепне нещо — сякаш ги поздравява. Мадам виси в края на първата десятка. Вики се оглежда да към мен, убеждава се, че я гледам — и се притиска към разкошното тяло на собственичката на заведението, прегръща го — сякаш в пристъп на извратена страст.

За миг не се случва нищо. После — не успявам да забележа момента на прехода, Вики и Мадам си сменят местата. Вече не Вики, а Мадам се отдръпва от безжизнено увисналото тяло.

— Това е всичко — казва Мадам с ниския си, гърлен глас.

— Защо… е толкова гнусно? — питам аз. — Тези куки… тази морга… защо? Вики?

Мадам гледа Вики, тъжно кимва:

— Вики, защо, миличка? Да обясним ли на Льоня?

Вики, чийто тил е нанизан на куката, мълчи.

— За да не забравям, Леонид. Да не забравям нито за миг, че те не са живи.