Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Помнех наизуст адреса, оставен ми от Човека Без Лице. Някакъв полски сървър, което не означава абсолютно нищо. Нищо повече от ретранслатор, вероятно по пътя към тайнствения непознат сигналът ми ще прелети през още поне два-три държави.

Сървърът не поддържаше видео. Никакви нарисувани муцунки или анимирани снимки на екрана. Строго меню на полски и английски, с възможност за поддържане на още десетина езика, сред които румънски и корейски… без руски. Уви, братският народ не е много благосклонен към нас. Отговорих на поздрава на оператора и помолих да ме свърже с „Man without face“. След половин минута операторът се прехвърли на руски драйвер за клавиатура и помоли да напиша името на абоната на родния си език.

„Човека Без Лице“ — набрах аз.

Започнаха да ме прехвърлят от сървър на сървър. Първите два бяха достъпни за всички, за следващите три не разбрах нищо. После върху екрана се показа надпис: „Моля, почакайте“. На руски, между другото.

Чаках четвърт час.

Първите пет минути тихо и скромно, после извадих една бира и пъхнах в cd-то стар албум на „Наутилус“.

— пееше Бутусов. Добър певец, когато не се опитва да съчинява текстове.

Спомних си за съня си с певеца на сцената и несретника Алекс. Донякъде пророчески сън. Само че защо си представях Неудачника като певец? Нямам познати музиканти, а самият аз рискувам да си тананикам само насаме.

Харесвам тази песен. Сякаш е за моята дълбина, за виртуалния свят, който все още не е съществувал преди пет години, когато е написана песента. А аз съм този, който прави опити да се отучи да диша и не вярва в красотата на киберпространството.

„Кой е?“

Трепнах, обърнах се към екрана и без да му мисля много-много, написах:

„Аз.“

„Как се справяш, дайвър?“

„Предполагам, че знаете.“

Какво ли не бих дал, за да разбера кой е той — Човека Без Лице.

„Да.“

„Не мога да се справя.“

„Това си е твой проблем.“

„Не само мой.“

Забавяне — или Човека Без Лице мислеше, или някъде по линията имаше пропадане на информацията.

„Какво искаш?“

„Помощ.“

„Нямам с какво да ти помогна. Всичко, което ти трябва, е в теб самия.“

Ако беше до мен — реален човек, от плът и кръв, бих му казал онова, което си заслужава да бъде изречено само на глас, а по-добре да се премълчи изобщо. Така че си го казах наум. Но мрежите се имат свои норми на общуване и пръстите ми натракаха на клавиатурата:

„Кой е той?“

„Вече ти казаха.“

Паяци. Пуснали тънките си нишчици в чуждите леговища. Урман надзирава „Лабиринта“, а Човека Без Лице контролира Ал-Кабар.

„Това истина ли е?“

„Може би.“

„НЕ СЕ СПРАВЯМ!“ — написах аз.

„Жалко.“

И почти моментално в долната част на екрана се появи надписът: „Връзката е прекъсната по желание на абоната“.

— Връзката е прекъсната! — потвърди Вики. — Да те свържа ли повторно?

— Не — отговорих. Не знам защо, но изобщо не се съмнявах, че полският сървър повече няма да ме свърже с Човека Без Лице.

Може би ми се сърди, че съм разказал на Урман за него. А може и да е изгубил вяра в способностите ми. Резултатът е един и същ.

— Вики, аз умен ли съм? — попитах аз.

В „Windows-Home“ са натъпкани близо хиляда ключови думи. Понякога с компютъра могат да се водят много забавни… дори бих казал почти смислени разговори.

— А какъв отговор искаш да чуеш? — избяга по тъч линията Вики. Както го прави винаги, когато думите нямат вид на заповед, но тя не ги е разбрала.

— Искрен.

— Не знам, Льоня. Много бих искала да ти отговоря, но не знам.

— Глупачка си ти, Вики.

— А ти си грубиянин.

Засмях се. Ако ни слушаше някой, не съвсем добре запознат със съвременните операционни системи, непременно би решил, че „пентиумът“ ми е разумен.

— Извинявай, Вики.

— Нищо. Не се сърдя.

Разум — имитация на разум… Къде е границата помежду им? Ние вече разговаряме с компютрите си, те се здрависват с нас и ни пожелават приятни сънища. Мнозина, какъвто е случаят с мен, например, прекарват във виртуалното пространство по-голямата част от живота си. Но това не е победа на човешкия разум, това е само имитация на победа. Ярки знамена и фойерверки над една пустош. По-голяма честота на процесора, повече памет — и машината заприличва на човек. Но само толкова…