Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— По повод одобряването!

— А… айде стига.

Не си заслужава да злоупотребявам с времето му, при това на фона на скорошното сплотяване на семейството.

— Шура, кажи ми дали е възможно да се влезе в „Лабиринт на Смъртта“ с оръжие?

— С вирус ли? Не ти ли стига „BFG“-то? — На Маниака явно му става весело. — Майтапиш се. Това е пространство в пространството, конструирано с твърдо заложени цели. По-лесно е да пробуташ вирус на Пентагона, отколкото да го пренесеш през филтъра на „Лабиринта“.

— Да не би тоя филтър да си го правил ти?

— Не — със съжаление си призна Маниака. — Не съм аз. Но знам кой и как го е направил.

— И как?

— На входния портал външният ти образ се копира. Ако носиш със себе си каквито и да било програми, те се орязват. През сървъра на „Лабиринта“ преминава точното ти външно копие.

— Няма ли начин да се заобиколи? — поинтересувах се безпомощно аз.

— Помисли.

— Уф, прекалено често ми се налага… омръзна ми — промърморих аз. — Шура! Я ми кажи дали може да се пробие филтъра?

— Пробиват се само стените с глава — каза назидателно Маниака. — Какво е станало?

— Много гадна история.

— Гадна за кого?

— За цялата дълбина. И за един добър човек.

— А за тебе? — попита направо Маниака и аз неволно си спомних за „Тримата мускетари“.

— Много кофти, вярвай ми.

Маниака не отговори веднага. Даже започна да си подсвирква някаква мелодия.

— Шурка!

— „Warlock-9000“ ще ти свърши ли работа?

— А какво е това?

— Локален вирус. Както обикновено.

— Ще мине ли през филтъра?

— Може би.

— Шура, много ли те отвличам? От картофите? — попитах аз, обзет от внезапно разкаяние.

— Нищо, вече привършвам…

Не обичам радиотелефоните. Стигат ми и излъчванията от компютъра. А пък Маниака не си представя живота без тях. Ето и сега, сигурно е притиснал с рамо слушалката и продължава да бели картофите.

— Хвърли ми го.

— Направо да ти го хвърля?

— Да — помолих аз, щом понасъбрах наглост.

— Чакай, не е толкова просто. Ти какви програми използваш за създаване на облика си?

— Най-различни… „Биоконструктор“, „Морфолог“, „Маска“…

— Ясно. С коя личност ще използваш вируса?

— Личност номер седем, „Стрелеца“, „Gunslinger“…

— Какво е разширението на файла?

— А? Разширението? Струва ми се…

— Пускай терминала — уморено заповяда Маниака. — Сложи пълен достъп за парола… е, например „12345“.

— Едно-две-три-четири-пет — повторих като глупак аз.

— С цифри! — уточни Маниака. — Самичък ще настроя всичко.

— Благодаря!

— Няма да ти се размине… бирата е от теб.

Маниака въздъхна отново и преди да затвори, се закани:

— Звънкам ти след пет минути. Бракмата ти вече работи, чака ме и е послушна като гимназистка. Ясно?

Хвърлих се към компютъра. След три минути Вики се съгласи да се подчини на този, който позвъни с парола „12345“, и аз отидох в кухнята да приготвям вечерята си. Още не бях успял да напълня чайника, когато в стаята издрънча телефонът, след което засвирука свързващият се модем.

Все пак съм глупак. И камикадзе.

Впрочем, глупаво е човек да обича себе си. Значи мога да си позволя известно време да бъда глупак.

Изпих чая със залежалото в долапа сладко, после пак напълних чашата си и се върнах в стаята. Маниака тъкмо прекъсваше връзката с компютъра и насред екрана пламна в червено надписът: „Взех си неща за четене и игри от твоите боклуци вирусът пришит гласови инструкции след минута“.

Маниака нехайно е пренебрегнал препинателните знаци.

Влязох в „Нортън“, издирих файла с външността на Стрелеца (разширението на програмата се оказа съвсем обикновено — .clt) и го сравних с другите, непроменени облици. Не забелязах да има някаква промяна.

Което и се очакваше.

След пет минути Маниака звънна и ми обясни набързо какво трябва да направя. Когато проумях какво е направил с моята външност номер седем, само поклатих глава.

„Warlock-9000“ явно беше негова отдавнашна разработка, пазена за специални случаи. Ако подобно нещо се използва поне веднъж, ще се навъдят стотици плагиатори.

— Бира, бира и още веднъж бира… — казах аз, докато изключвах телефона. Но не се знае дали ще имам възможност да осигуря тази бира.

Канех се да развихря в дълбината такава буря, каквато отдавна не е бушувала там.

Буря, каквато тя си беше заслужила.

— Терминалът е включен — отрапортува Вики. Щракнах с курсора върху иконата за свързване и след секунди бях на сървъра на „Русия Он Лайн“.