Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

А Неудачника също може да е програма. Също толкова хитра, колкото и вирусът на Маниака. Промъкнала се през филтъра под формата на човек, пуснала корени в сървъра на трийсет и трето ниво. Способна да поддържа разговор и да убива чудовища.

— Мамка му! — изкрещях аз.

Та това е толкова просто! Стотина фрази, произнесени кога на място, кога ни в клин, ни в ръкав. Програма, която се обучава от собствените ти думи и ти отвръща със собствените ти мисли. Която послушно върви след наивните спасители… Тя, разбира се, няма никакви канали за връзка.

Какво говорех на Неудачника, как ми отговаряше той? Напрягам паметта си.

Не знам. Може и да е програма. В такъв случай Ал-Кабар и Човека Без Лице изобщо не са в час…

Колко хубаво би било, ако съм познал! Колко лесно се решава загадката!

Тишината, Стрелец…

Побиха ме тръпки. Спомних си пустотата, която ме обзе след думите му.

Програма ли?

Неудачника, който грижовно носи нарисуваното момченце…

Програма?

— Нищо не разбирам, Вики — казах аз. — Нищичко. И ти не можеш да ми помогнеш.

— Аз мога ли да помогна? — не на място отговори Вики.

— Не!

— А кой може?

Помълчах, преди да отговоря.

— Истинската Вики. Дълбината!

— Да стартирам ли дийп-програмата?

Вместо отговор нахлузих шлема и сложих ръце върху клавиатурата.

deep

[Enter]

Падащи звезди начертаха своите дири върху тъмнината на екраните, пред очите ми се завъртя спирала в цветове на дъгата. Заличавайки реалността, водейки ме към небостъргачите на Дийптаун.

Първият момент е най-труден. Стаята изглежда същата, но аз знам — това е фантасмагория, мираж.

— Всичко ли е наред, Льоня?

Завъртам глава.

Стаята е в ред. Аз не съм същият.

— Личност номер седем, „Стрелеца“.

— Изпълнявам…

Този път външността ми се променя мъчително дълго. Какво да се прави, неизбежната отплата за оръжието.

— Всичко ли е наред, Льоня?

Ставам, поглеждам се в огледалото.

— Да. Благодаря, Вики.

Приближавам се към хладилника, търся нещо за пиене. Спрайт вече няма, останала е само Кока-кола. Става.

— Успех, Льоня.

— Благодаря.

Пия на големи глътки най-популярната напитка в света, замислена — колко смешно! — като лекарство срещу диария. Урман мислеше, че ми остават още пет часа. Сега са само четири. Почти усещам как някъде далече, из другите континенти, скърцат мозъците на различните чиновници, започващи да осмислят феномена Неудачник. Скоро ще закрият трийсет и трето ниво. Скоро ще организират хайка за Неудачника. Няма значение дали е човек, или програма. Аз ще го измъкна.

— Извикай ми такси — казвам аз и излизам от апартамента. Слизам с чистичкия светъл асансьор, отварям вратата на входа.

Причаква ме стар форд. Шофьорът е зализан младок с бяла риза. Копие на онзи, когото убих преди два дни при проникването в Ал-Кабар. Направо ме досрамява от доброжелателната му усмивка.

— Публичен дом „Всякакви забавления“! — изревавам аз.

Навярно Вики е убедила Мадам да ми даде особен статут. Във всеки случай, когато влизам във фоайето, там вече седят трима мъже. И тримата рязко вдигат глави — в погледите им се чете смущение и уплаха. Те не се виждат помежду си, а двама от тях дори частично се пресичат в пространството, наподобявайки уродливи сиамски близнаци.

Тези двамата са снажни синеоки брюнети — със стандартни тела от комплекта на „Windows-Home“. Очевидно, избрани за маскировка. Третият е гладко избръснат мургав здравеняк. Общото между всичките е само погледът. На човек, уловен в момент, в който си изстисква пъпките.

Май сега се ползвам с правата на служител на бордея? Виждам едновременно всички клиенти, мога да влизам в служебните помещения?

— Привет! — поздравявам аз и вяло вдигам ръка. И тримата бързо кимват. Единият с престорено-небрежен вид оставя зеления албум, другият запраща на мястото му виолетовия.

Само бръснатият здравеняк упорито продължава да прелиства черния албум и с любопитство да разглежда снимките.

Стигам до охранителя. Той послушно разтваря вратата пред мен и аз излизам от фоайето и спестявам на посетителите душевните терзания.

Никой няма намерение да ме съпровожда, но аз помня пътя. Коридорът е празен, част от вратите са отворени, част — не. Зад едната врата долита кискане. Надниквам вътре и съзирам беседка, заобиколена от цъфнали сакури. На небето грее меко есенно слънце, в далечината се забелязва конусът на Фуджи. В беседката седят две момичета и пият чай. Когато ме виждат, безгрижно ми махват с ръце.