Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

А кой е той всъщност, че толкова да се притеснявам за него? Хомо Компютърус? Компютърен човек, който може да влиза във виртуалното пространство без никакви модеми и телефони? Е, и какво? Нереално е да се надяваме, че тази негова способност — ако тя наистина съществува — лесно може да се прихване.

Разните специалисти ще го изследват, ще записват енцефалограми и ще измерват всички видове параметри. Ще слагат Неудачника пред какви ли не компютри, ще включват и изключват модеми, ще го свързват с телефонни линии и ще го крият в подземни бункери. И ще изискват — влез в дълбината… разкажи какво чувстваш… какво усещаш с палеца на левия крак при влизане във виртуалността, как се променят изпражненията ти след три денонощия престой там. Ще прекара остатъка от дните си някъде в охранявана швейцарска вила или в пустините на Тексас, в някакъв научен център на ЦРУ. Като безценно и уважавано морско свинче.

Всъщност той е руснак, много вероятно е да е руски гражданин. Ако се подхвърли информацията за Неудачника открито в мрежата — или на съответните органи…

Даже се засмях на наивността си. Е, и какво? Старицата Русия ще изпрати самолетоносачи и танкови бригади да пазят Неудачника? Малко ли талантливи програмисти бяха изведени от страната? Четиринайсетгодишният хлапак от Воронеж Саша Морозов например, го отведоха със специален чартърен полет. У нас на никой не му трябват мозъци. Освен ако разузнаването не събере остатъците от някогашната си смелост и не се пререди, за да измъкне Неудачника. Само за да го зазида в собствен изследователски център, някъде в Сибир или на Урал…

Когато се раждаше дълбината, нейно знаме бе свободата.

Ние сме независими от продажните правителства, овехтелите религии и пуританския морал. Ние сме свободни във всичко — и завинаги. Информацията няма право да бъде засекретявана — и ние имаме право да говорим за всичко. Свободата на придвижване не може да бъде ограничена — и за Дийптаун границите няма да важат. Ние ще отстоим правото си да имаме всички права. Ще изгоним от редиците си само тези, които въстанат срещу свободата.

Колко наивни и въодушевени сме били!

Хората на новия киберсвят, на свободното пространство без граници!

Опияняващи се от свободата, играещи си с нея като малки деца, съвзели се от дълго боледуване, радостни и горди от себе си. Интересите на дълбината — всичко за нея, всичко в нейното име, во веки веков… амин.

Но защо продължавам да вярвам в тези смешни лозунги също толкова радостно, както като малък вярвах в комунизма?

Защо толкова ми се иска да вярвам — въпреки всичко?

Да нарушавам закона, да разбивам чужди компютри, да крада „чужда интелектуална собственост“, да не плащам данъци на осиромашалата родина, да не се доверявам на никого, освен на десетина приятели — и да вярвам в нещо топло, чисто и вечно? В свободата, добротата и любовта?

Изглежда просто съм от онези чешити, които не могат да живеят по друг начин.

И общо взето никой не ми пречи да вярвам в свободата и така нататък. Стига да се спотая в реалността за десетина дни, да сменя входните канали за дълбината и мрежовия си адрес.

Много е лесно да вярваш.

Гледах триизмерната мрежа на нортъновата таблица, спретнатите редове на директориите и поддиректорите. Три гигабайта, и всичките пълни до пръсване. Служебни програми, вируси-антивируси, късчета от съзнанието на Вики, музикални файлове и игри, открадната информация и съвсем нови книги, които още не са излезли от печатницата. Ето я творбата на Василев „Сърца и мотори — отново на път“, тук са и току-що написаното криминале на плодовития като пираня Лев Курски и нашумелия роман на Олди. Колко добре би било сега да взема да изляза, да се запася с бира, да разпечатам на старичкия „Лазер джет“ две-три книжки и да се изтегна на дивана. И да се наспя като хората. А господин Урман, когото никога няма да видя на живо, и господинът Без Лице, когото пък е съвсем изключено да видя, нека се сражават на воля с Вили-Гилермо за Неудачника…

Никога не съм харесвал глупаците и камикадзетата.

Взех от кутията на „петицата“ ми телефонната слушалка и набрах номера на Маниака. Отново ми провървя — той не се шляеше из виртуалността и не спеше.

— Ало?

— Шура, аз съм.

— А… — сниши тон Маниака.

— Да не си зает?

— Е… малко.

— Програма ли пишеш?

— Не, беля картофи. Галя готви вечеря.

— Моите поздравления.

— За какво? — наежи се Маниака.