Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Далеч по-лесно би било да се купят дайвърите на „Лабиринта“. Или да се наеме група. Да, трудна работа е да се научат истинските ви имена. Но е напълно възможно да се уреди една среща с вас и да ви се предложи работа. Нали, в края на краищата, вие живеете от това. Тайнственият ви работодател е бил привлечен от нещо по-сериозно от дарбата ви да излизате от виртуалния свят.

Май имам всички основания да се пръсна от гордост. Но само ме обзема тревога.

— И ми се струва — замислено казва Урман, — че е бил прав. Това с Плувеца е работа тъкмо за вас. Делото на живота ви. И аз мога да ви помогна да се справите.

Едва ли би могъл да ми предложи Медала за Всепозволеност. Тези неща все пак не се купуват. Но залогът е необичаен, и наградата може да бъде много, много голяма.

За какво ми е Медала, щом до края на живота си ще мога да си позволя лукса да не се занимавам с далавери във виртуалността?

— Подписахте ли договор? — пита Урман.

— Не.

— Устна уговорка ли е?

— Не.

— Тогава защо се притеснявате?

Мълча. Не знам защо съм се вкопчил в предложението на Човека Без Лице. Той ме принуди със сила да се срещнем. Изпрати ме в „Лабиринта“, без да ми обясни абсолютно нищо. И е напълно възможно обещанието му да е блъф.

— Трябва да помисля.

— Добре — съгласява се Урман. — Имаме почти гарантирани пет часа на разположение. Вие, очевидно, ще посетите отново „Лабиринта“?

Неопределено кимвам.

— Ще предприема собствени действия — казва Урман. — Вие непременно ще ги забележите, дайвър. И ще можете да направите избора си.

— Мъгляво е, Фридрих.

Урман се мръщи в недоумение, докато програмата-преводач се опитва да разбере, че не говоря за капризите на времето.

— С какво всъщност съм ценен за вас?

— Ще разберете, скъпи Иване, Царски сине. Между другото, какъв е Плувеца по националност? Как мислите?

— Руснак… — отговарям машинално.

Урман кимва насмешливо.

— Възможно е, да… Довиждане, дайвър. Помислете и вземете решение.

Едновременно с тези думи вратите широко се разтварят и се появяват охранителите. Този път не са оголили мечовете си.

— Ще ви изпратят до моста — уведомява ме Урман.

Или не ме следят, или го правят прекалено хитро, щом Вики не ме алармира. Изкачвам се на стената, съпроводен от погледите на охранителите, стъпвам на моста от конски косъм.

Интересно, колко метра мога да измина, без да излизам от дълбината?

Крачка, две — нишката трепери под краката ми, вие ми се свят. Стотина метра по-долу сред камарите от скали криволичат небесносините ленти на реките и блещукат нажежените до оранжево езера от лава.

— Хей, дайвър, ти залиташ! — подигравателно подвикват зад гърба ми.

Пък аз вече не залитам, а падам.

Сигурно така се сурват грешниците мюсюлмани при опитите си да отидат в своя рай, при нежните хурии и планините от рахат локум…

Подхлъзвам се, политам, вкопчвам се в нишката — и тя равнодушно отрязва пръстите на ръцете ми. Въздухът ме шибва в лицето с остър хлад, приканва ме на кратко пътешествие, скалите долу се завъртат и се уголемяват, върховете им настръхват като игли. Когато се докосна до камъните, сървърът на Ал-Кабар ще рапортува, че съм се подложил на смъртоносно претоварване — и ще се задейства дийп-програмата за изход.

Но изобщо не ми се ще да науча с каква именно болка въображението ще оцвети смъртта ми.

Дълбина, дълбина, не съм твой…

На екранчетата — кървища. Свикнали сме.

Смъкнах шлема, погледнах бюрото, изтръгнах кабела от слота.

— Прекъсване на връзката! — каза Вики. — Няма тонов сигнал в линията! Провери свързването!

— Всичко е наред — промърморих аз и мушнах кабела на мястото му. — Презареждане.

— Сериозно?

— Да.

На монитора едно малко човече пада в синевата. Чувствам се гадно.

Набъркал съм се в много сериозна каша. Ако хората от Ал-Кабар, „Лабиринта“ и онези, които стоят зад Човека Без Лице, се сдърпат заради Неудачника… Лелеее… По-добре да не се набутвам между тези воденични камъни. Сега ще е най-добре за две-три седмици да забравя за виртуалността. Ще поиграя на обикновени игри, ще пия бира с Маниака, ще ъпгрейдна компютъра, ще замина някъде в Анталия, където все още е топло, за да се изкъпя в морето.

Разбира се, ще се наложи да забравя за Вики. За истинската Вики. При това за дълго време.

Ще трябва завинаги да се простя с мечтата за Медала за Всепозволеност.

И, разбира се, да изтрия от паметта си Неудачника.