Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Хората от Ал-Кабар са се застраховали… Интересно, какъв ли е страничният ефект на лекарството за настинка? Позеленяване на кожата, импотентност, оплешивяване? Урман няма да ми каже.

Какво пък, до края на дните си ще лекувам настинката с аспирин.

— Добре, да забравим взаимните обиди! — великодушно предлага Урман.

Кимвам.

— Както споменах, имам за вас интересно предложение — казва директорът на Ал-Кабар. — Постоянна работа.

— Не.

Гледаме се в очите. Казват, че те са огледало на душата. Само че имат ли души виртуалните ни тела?

— Някои дайвъри имат постоянни договори — забелязва Урман. — Значи… не е забранено?

— Не е забранено. Но има разлика дали работиш в център за развлечения или бюро за виртуално разследване, или за вас. След месец, два, три — ще откриете кой съм.

— Толкова ли се страхувате от известността?

— Разбира се. Ние сме алхимици на виртуалния свят. Магьосници. А нито един нормален човек не би пуснал алхимика от комфортната подземна тъмница. За да не изобрети барут за враговете.

— Тъжно… — Урман не се опитва да спори. — За много неща сте прав, господин руски дайвър… Че сте руснак — поне това го знам, извинявайте. Гласът ви беше анализиран — това изобщо не е програма-преводач.

И аз не споря с него. Толкова приятен и дружелюбен разговор. Толкова сме лоялни един към друг — направо красота.

— В такъв случай ви предлагам еднократно сътрудничество! — весело казва Урман. — Работата е лесна, а заплащането ще е добро.

— Мислите, че е толкова лесно да бъде измъкнат Неудачника от „Лабиринта“?

Право в целта! Стопроцентово! Лицето на Урман трепва, след което той овладява емоциите си, но не и тика под лявото око. Едно на нула, не!… пет на нула!

— Ще ми обясните ли какво имате предвид? — неубедително пита господин директорът.

— След вас.

Сега или ще ме убият, или ще сложат всички карти на масата.

Все пак Урман умее да пази самообладание.

— Една от областите на дейност на нашата корпорация е демографският контрол на Дийптаун.

Поклащам глава — не разбирам…

— Броят на населението във виртуалността — във всеки един момент. С точност до човек. По райони, здания, пространства в пространството — като нашето.

— Защо? И с какво право?

— Това беше общо решение, прието още преди година — свива рамене Урман. — Сравнение между натоварванията на отделните сървъри, съгласуване с времето на денонощието — всичко това позволява да се координира работата, да се направи по-евтино използването на виртуалното пространство. „Америка Онлайн“ е сред от основните поръчители, по-дребните компании също се присъединиха.

Отново ме подвежда пренебрежението към общодостъпната информация.

— Извършвахме контрола според броя на входно-изходните сигнали на сървърите — продължава Урман. — Много просто и сигурно. Много оперативно. Сървърите се отчитат на всеки две минути. Не се нарушават правата на никой, но знаем общото количество хора, които се намират във виртуалността. Това не е шпиониране, а просто статистика.

Кимвам.

— Успоредно с това се контролира количеството обработени от компютрите обекти във всеки район — продължава Урман. — По този начин знаем колко хора се намират в една или друга област на пространството. И това отчитане се извършва на всеки две минути. Съвсем елементарно е, че ако се сумират активно действащите обекти от всички райони, ще се получи едно вече известно число — броят на хората, влезли в дълбината.

Започвам да загрявам.

— Цифрите не съвпаднаха?

— Да. Във виртуалността се намира един човек в повече. Компютрите го разпознават, той функционира в киберпространството, но никога не е влизал в мрежата.

Урман става, размахва ръка — и на стената, върху бетона и стоманената решетка, се разгръща огромен екран. Надигам се. Това е карта на Дийптаун и околностите му, сякаш съшита от мънички парчета плат. Всяко парченце е сървър, обслужващ съответния парцел от пространството. Върху парченцата има ситни червени обриви — това са входните сървъри, телефонните линии за влизане в дълбината.

Красиво е. Всички буржоа си падат по ефектите.

— Могат да се видят данните по райони — съобщава Урман. — Ето, например…

Пристъпва към екрана, протяга ръка и тиква пръста си в квартал Ал-Кабар. Над екрана се разгръща таблица. „1036/1035“.

— Стана ли ви ясно?

— Сървърите ви поддържат във виртуалното пространство хиляда трийсет и шест човека, в това число и мен. И всички, освен мен, са се свързали чрез вашите собствени канали?