Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Кимвам, стискам ръката на Гилермо. И това е всичко, мога си да тръгвам. На малкото момченце му дадоха бонбонче и го изпъдиха от компанията на възрастните, които играят на сериозни игри.

— По чашка за на добър час? — господин Агире с усмивка изважда от бюрото бутилка. Истински френски „Арманяк“. Във виртуалността той струва малко повече от кока-колата, но самият жест е приятен. Агире сякаш не се съмнява, че вкусът на тази напитка ми е познат.

Чукваме се и отпиваме по мъничко. Не съм почитател на коняците и брендитата, но винаги е полезно за самочувствието за миг да се почувстваш познавач на благородните питиета.

— Досещам се как ще похарчите тази сума — неочаквано казва Гилермо.

— Ще споделите ли?

— Те ще се върнат в сметката на „Лабиринта“ — Гилермо се усмихва.

— Не.

Той смаяно повдига вежди.

— Ще се откажете? Наистина?

— Ще спася Неудачника. Но за целта си имам свои пари. А чека… ще го върна. За да промените сумата.

Гилермо кимва. Той е очаквал моята настойчивост и е напълно удовлетворен от обещанието ми.

— Късмет, дайвър.

— Ако в „Лабиринта“ се случи нещо неочаквано… дали ще можете да ме уведомите? — интересувам се аз. — Неофициално.

— Адресът — делово казва Гилермо.

Давам му визитка, на която е посочен адресът ми в мрежата. Това не са моите координати, а само пощенска кутия, на която, след като въведа паролата, ще мога да получа писмо, адресирано до Стрелеца.

— Да ви извикам ли такси? — интересува се господин Агире на прощаване.

— Благодаря, Вили, няма нужда.

Спирам кола на „Дийп-разводач“, след като съм се отдалечил на два-три квартала разстояние. Не защото се страхувам да не ме проследят, а защото човек не бива да изневерява на добрите си навици.

— Квартал Ал-Кабар — нареждам аз. Този път шофира миловидна червенокоса жена със ситни бръчици около очите. Великолепно изградено лице…

— Посоченият адрес не съществува — огорчава ме тя.

— Ал-Кабар. Осем-седем-седем-три-осем.

— Поръчката е приета.

Колата потегля, улиците бързо прелитат покрай нас. Помолвам Вики да смени мъжествения облик на Стрелеца с простодушната физиономия на Иван царския син. Секунда — и в огледалцето се отразява юнак в бели дрехи.

Картинки, картинки и нищо повече. Сега програмите на „Дийп-разводач“ прехвърлят моя канал за връзка от сървър на сървър, подготвят се да ме свържат с Ал-Кабар — да ме закарат при моста от конски косъм и неговия пазител — ифрита. Картинки, и нищо повече. Дълбината не може да има собствен разум!

И все пак не се чувствам сигурен дори в собствените си мисли.

Пустинята ме посреща с горещия си полъх, а ифритът — с кански рев.

— Нима посмя да се върнеш, крадец с крадците!

Добра програма… с памет…

Ифритът откъсва от пясъка каменните си стъпала, прави крачка, втора. Мостът-косъм се изопва и звънти, но засега не се къса. Това е нещо ново — през изминалите дни програмистите на Ал-Кабар са добавили към функциите на програмата и подвижност!

— Стой! — крясвам аз и вдигам ръце. — Дошъл съм при Фридрих Урман. Не съм в твоя власт!

Исполинският юмрук трепери над главата ми. Между пръстите пращят искри.

— Открит е неизвестен вирус! — тревожно шепне „Windows-Home“ — Внимание! Стартирам „уеб“!

Пространството се забулва от лека пелена. Антивирусната програма „уеб“ започва да орязва част от постъпващата информация, като се опитва да защити компютъра от действието на вируса. Защитата не е идеална, добрият вирус така или иначе ще се провре през моя канал. Но аз не спирам Вики — тя е в паника… ако, разбира се, тази дума е уместна в случая… фигурата на ифрита се деформира, става неясна.

— Кой си ти? — реве чудовището. Гласът също е изкривен.

— Дайвър! — извиквам. Сега нямам какво да крия.

— Чакай! — заповядва ифрита. Искрите по дланите му угасват, и Вики спира „уеба“.

Няма как, трябва да чакам. Чудовището е неподвижно, само очите проблясват, шарейки по мен с втренчен, почти физически осезаем поглед. Това предишния път беше направо песен — пуснаха ме в капана, защото бяха сигурни, че няма да се измъкна. Сега, след като носовете им са натрити, програмистите на корпорацията са способни да стоварят върху мен всичките рожби на фантазията си. А сред тях със сигурност има такива, които могат да хвърлят в потрес не само мен, не само Маниака, а дори самия Лозински. Не е най-подходящия момент да си спомням легендите за вируси, скапващи компютърния хардуер…