Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Чакай тук. Чакай ме и ще се върна — казвам. Правя крачка към отвора, но не издържам и се обръщам.

— Слушай… който и да си… Адски съм уморен.

Неудачника кимва.

— Писнаха ми тия глупости — казвам аз. — Обещай ми да не ставаш мишена на изстрелите. Обещай, че никъде няма да ходиш. Искам да те измъкна и да се върнеш вкъщи.

— Ще направя всичко, както го искаш — произнася Неудачника. И най-неочаквано разбирам, че му вярвам.

— Благодаря — прошепвам аз, преди да се втурна в залата.

И започва огнена въртележка.

Гвардията на Принца на Пришълците ме обстрелва от тринайсетте балкончета, аз също стрелям — наслуки. „BFG-9000“ изгаря три огледала с един изстрел. Помещението е изпълнено със сребърен пушек. Куршумите блъскат по бронята, събарят ме на пода. Стрелям, падайки, завъртам се на гръб сякаш танцувам забравения танц на младостта ми — брейк, после стрелям още два пъти. Три огледала, още три, и още три…

Последна огледална стена и идва ред на истинското балконче с двете чудовища. Те са облени в зелена кръв, „BFG“ яко е посякъл люспестите им туловища. А бронята ми все още се държи — смачкана, нажежена, но все така сигурна.

Последен изстрел — огнено кълбо, трясък на вторичните разряди… Чудовищата пищят в смъртна агония, превръщат се във вихри от черна пепел.

И настана тишина.

Огледалната зала е изпепелена и разрушена, само екранът на компютъра за изход тържествено блещука насред погрома.

— И настана тишина… — шепна аз, като се изправям на колене. Благодаря ти за бронята, Анатол, благодаря ти… — Неудачник!

Слаб звук от коридора — несигурни крачки. И два кратки глухи изстрела на двуцевка.

Не се нуждая от никакви обяснения.

От утеха — също.

Тръгвам зашеметен към отвора, прекрачвам през окървавеното тяло на Неудачника и гледам към огледалната безкрайност на коридора.

Алекс стои, заобиколен от безплътните си двойници, отпуснал двуцевката. Бронираната му жилетка представлява жалки останки, лицето му е в кръв. Дулото на двуцевката е насочено към пода, към отражението си.

— Свърших патроните — казва той.

Хвърлям настрана „BGF-9000“, свалям пистолета от колана си. Тиквам дулото в челото му така, че той се отдръпва.

Даже не съм озлобен.

Алекс мълчаливо чака изстрела.

— Сядай — казвам аз, като отпускам оръжието. — Сядай, гад такава…

Той сяда, аз се отпускам до него на пода, а тялото на Неудачника, на когото пак не му е провървяло, гледа сляпо в тавана.

— Защо го уби?

— Аз… исках тебе да те убия — казва Алекс. — Теб те преследвах. Страхувах се да не закъснея. Не забелязах, че е без оръжие.

— А мен — защо?

Алекс изкривява лицето си в усмивка.

— Ти ме прецака на първо ниво. Да не би да забрави?

— Не. И само това ли е причината?

— Нали се бяхме разбрали да вървим заедно!

Боже, защо ме наказваш така?

— Искаш да кажеш, че лично ти нямаше намерение да ме застреляш? Заради някой друг пълнител?

— Минаваше ми през ума — спокойно си признава Алекс. — Ама нали тогава още не го бях решил. А ти ме уби.

В този момент избухвам в див смях. Тръшвам се на пода, като фрасвам шлема си в крака на Неудачника. Удрям с длан по огледалното стъкло.

— Изрод! — изкрещявам. — Дръвник!

Кой знае защо Алекс се засяга.

— Нали не стрелях по теб! — крещи той. — А ти по мен — да!

— Пич, ти явно си се чалнал! — казвам аз. — На отмъстител ще ми се правиш, мамицата ти… Зоро недоправен… Аз съм дайвър! Разбираш ли? Момчето, дето го опатка, от две денонощия е в дълбината! Таймерът му е изключен! Ако не го измъкна, може да пукне! А ти, със своите комплекси… идиот, идиот…

— Дайвър? — тъпо повтаря Алекс.

— Дайвър! — в момента хич не ми дреме за вечната конспирация. — Пикал съм аз на тоя „Лабиринт“ от четирийстия етаж! Опитвам се да спася човека, а ти си играеш на война, хлапе! На колко години си, момченце?

Алекс не отговаря веднага. Но все пак го прави.

— На четирийсет и две.

Обзема ме нов пристъп на необуздан смях.

Това е то, царството на Питър Пан, островът на вечните деца.

Почитател на военните игри, който е поел към петдетсетака.

Във виртуалността няма възраст. Всички са равни — и солидният позастарял бизнесмен, и голобрадият хлапак, който обаче е успял да се докопа на работата до компютър и модем.

Всички имат право да тичат из нарисувания лабиринт, да си спомнят за детските закони на честта и да крещят: „Не се брои!“

Всеки може да си играе на благородни герои и храбри рицари, забравил, че животът е много по-сложен от десетте божи заповеди.