Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Крейзи отиде в дирекцията — казва Анатол. — Или ще си признаят, че са организирали проверка на способностите ни, или нека не искат от нас невъзможното.

— Те ще решат, че Неудачника е дайвър — съгласявам се аз.

— Абсолютно!

— Това е много удобна версия, Анатол. Дайвър-шегаджия, който е решил да се погаври с индустрията за развлечения и с колегите си… Нали не върви да се блокира целия „Лабиринт“ заради подобна дреболия.

— Стрелец, влачих го през цялото ниво — уморено казва Анатол. — В огледалната зала избих всички гвардейци.

Кимвам. С неговото снаряжение и опит това е напълно възможно.

— Знаеш ли какво стана после? — в гласа на дайвъра се прокрадва озлобление. — Той изпусна винтовката. И тя го гръмна право в челото!

Мълча. Какво да кажа?

Неудачника не иска да излиза от нивото…

— Нямам сили вече… — Анатол плюе върху моравата. — Не мога вече да го гледам тоя скапаняк, камо ли да го спасявам.

— Нищо не се прави без цел, Анатол.

— Тогава какво цели той? А? Ще ти кажа! Иска да скъсаме договора! За да се вреди той на топлото местенце! Сам… или в двойка с още някой. С дайвър, който уж ще го спаси!

Той ме гледа в очите и аз приемам предизвикателството.

— В двойна игра ли ме обвиняваш?

Дайвърите не си подливат вода взаимно. Прекалено малко сме. Точно затова беше създаден Кодекса, точно затова се събираме три пъти годишно — като пренебрегваме предпазливостта и взаимното недоверие.

Ако дайвърите в Дийптаун започнат да уреждат сметки помежду си, ще пострада цялата мрежа. А животът на мрежата е над всичко. И без това тя си има достатъчно врагове в реалния свят.

— Не знам — Анатол извръща поглед. — Може би не. Извинявай. Но тебе също те работят. Кой ти поръча да спасиш Неудачника?

— Анонимно лице. Имам канал за връзка с него, но се страхувам, че е еднократен и прекалено добре защитен.

— Възможно ли е този анонимен да е дайвър?

Свивам рамене.

— Прави си изводите сам. Ние вече се изложихме, ти нашумя из целия „Лабиринт“, но също ще се издъниш. Тогава ще довтаса някакъв чичко от майната си, ще измъкне Неудачника и ще си уреди договора.

Анатол става, разкопчава бронираната жилетка на гърдите си и делово предлага:

— Стреляй.

— Какво?

— Убий ме. Така ще можеш да вземеш цялото ми снаряжение. Или смяташ да воюваш с двуцевка?

Колебая се и Анатол клати глава:

— Е, Стрелец, и ти си същия като Неудачника…

Допира плазмагъна до гърдите си, стреля. Кратък взрив, плисва кръв, но той още е жив. Дайвърите на „Лабиринта“ имат огромен резерв от сили.

— Твойта мама! — хрипти Анатол и се прострелва повторно.

Бронираната жилетка е оплескана яко с кръв, но гледам да не се впечатлявам. Свалям доспехите, нахлузвам ги, събирам оръжията, мунициите, боеприпасите.

Неудачника или не гледа към мен, или не реагира на твърде странната процедура на размяна на снаряжение.

Приближавам се и сядам до него. Всичко е като първия път. Наведена глава, унил поглед изпод маската. Възможно ли е наистина да е дайвър? И да седи сега, да си пие кафето, да си хапва сандвича, поглеждайки към екрана, готов във всеки момент да се гмурне в дълбината и да започне да ме баламосва…

— Не ти ли е скучно тук? — питам аз. Минава секунда — интересно за какво е изразходвана — за обмисляне на отговора или за стартиране на дийп-програмата, — и Неудачника изхърхорва:

— Нямам друг избор.

— Защо да нямаш? Хайде да излезем от „Лабиринта“. Бил ли си в „Трите прасенца“? Или в „Стария хакер“?

Неудачника поклаща глава.

— Там е доста по-интересно — казвам. Седим един до друг, аз държа моя „BFG-9000“ на коленете си, готов на секундата да изпепеля който и да било противник. С такова снаряжение ще издрапаме. Не можем да не издрапаме. Но засега не бързам. — Между другото, благодаря ти.

— За какво?

— Ти ме прикри в огледалната зала.

Неудачника сваля респиратора си. Изведнъж забелязвам, че движенията му са много странни. Някаква необикновена мекота и пластика — сякаш всеки жест му доставя удоволствие. Така се държат понякога самовлюбените актьори. Но за разлика от тях Неудачника не буди раздразнение.

— Нима за това се благодари? — казва той с ирония.

— Да — отговарям аз. — Разбира се.

— Ти би ли постъпил по друг начин?

— Ако бях на твое място — да.

Пауза. Неудачника, изглежда, е смаян.

— Защо?

— Ти си в беда. Ти си този, който трябва да бъде измъкнат от „Лабиринта“.

— Не аз съм в беда — клати глава Неудачника.