Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Дайвър ли си? — питам направо.

— Не.

— Не ме баламосвай, човече. Повече от две денонощия си в дълбината. Досега трябваше да си умрял от глад и жажда.

— Жаждата не е най-страшното.

— А кое е по-страшно?

— Тишината.

— Какво?

— Тишината, Стрелец.

Той ме гледа право в очите. Не отмествам погледа си. Лицата ни са на педя разстояние.

И неговите очи оживяват, в тях вече няма вяла немощ. Черна дълбина… безкрайна тъмнина, сякаш се взирам в нощно небе, където за миг са изгаснали всички звезди. Във водовъртеж от тъма, всмукваща и безмълвна, отвъд пределите на световете.

— Тишината — шепне Неудачника.

Чувствам я, онази Велика Тишина, за която се опитва да ми разкаже. И това, че сега мълчи, е хубаво. Думите са безпомощни, те дращят по покрова на Тишината, без да имат сили да го пробият и само ми пречат да разбера.

Тишината.

Който и да е Неудачника, той знае за нея повече от когото и да било на света.

Още миг — и ще падна в Тишината. Ще разбера Неудачника.

Не искам да го разбирам!

— Ето от какво се страхувам — казва Неудачника и натрапчивият кошмар се разсейва. Просто седим един до друг. Две нарисувани човечета, които си разменят мъгляви фрази.

Интересно, полудяват ли в дълбината? Може би аз ще съм първият?

— Защо се самоуби? — питам аз.

— Кога?

— Анатол почти те е бил извел, ти си изпуснал винтовката и си се гръмнал в челото. Искаш да кажеш, че това е било случайност?

— Няма случайности.

— Тогава защо?

— Анатол не може да ме изведе.

— Защо? — крещя аз. Разговор между глухи, отговори, които не обясняват нищо.

Неудачника не отговаря.

Добре, нека.

Стигат ми толкова загадки. Просто ще го изведа.

И той няма да има никакъв изход, освен да излезе от нивото.

— Ставай! — крещя аз. Сграбчвам го за раменете, и го принуждавам да се изправи. Изваждам от кобура пистолета му, изпразвам го и го изхвърлям.

— Тръгваме! Марш!

Той не спори, пък и само да беше опитал… Ако трябва, ще го мъкна на гръб.

Няма да има друг изход.

Преминаваме през целия Дисниленд, разстрелвам чудовищата, без да пестя муниции. Имам предостатъчно за това ниво.

Гранатометът се нагорещява от непрекъснатата стрелба, изгарям рамото си даже през бронята. Голяма работа!

На площадката с количките едно детенце отново се мъчи да избяга от три ловки демона. Само че този път не е негърче, а латиноамериканче. Писнало ми е от тия американски расови комплекси… Неудачника се спира като втрещен и ми се налага да повторя краткия дуел с демоните и паяка-картечар. Отиваме в сградата, която ни посочва момченцето. Но този път Неудачника го държи здраво и то не успява да се измъкне. Вместо него вътре влизам аз.

Почти целият хол е окупиран от полупрозрачен зъбат мях, който се тресе като желе. Ракетите преминават през него, без да се взривят. Изпепелявам тварта с плазмагъна, като изхарчвам две енергийни клетки.

В следващата стая се гърчат омотани в слузеста паяжина мъж и жена. Пази ги някакво дребно изродче, което даже не се опитва да ме атакува, а се хвърля да довърши пленниците. Разстрелвам го с винтовката и заедно с Неудачника освобождаваме родителите на хлапето. По-нататък всичко върви по стандартния сценарий — разкази за ужасите на нашествието на извънземните, съвети за преминаването през огледалния лабиринт и тържествено връчване на дара — един плазмагън. Програмите са примитивни, те не забелязват, че вече имам това оръжие. Прозявам се, докато приемам подаръка. Семейството, щастливо, че отново е в пълен състав, се оттегля. Всичко е показно до отвращение — свидната рожба върви по средата, трогателно вкопчена в ръцете на родителите си… Демек, те ще се спасят от ужасите на Сумрачния град. Поглеждам Неудачника — той е напълно сериозен. Сякаш наистина е спасил три човешки живота.

Тръгваме към огледалния лабиринт. Така и не давам оръжие на Неудачника. Изтрябвали са ми номерата му с падащите и гърмящи пушки.

— Слушай сега — командвам аз. — Спираш до входа на залата. Чакаш, докато не те повикам. После спокойно отиваме при компютъра и се измиташ оттук право вкъщи. Ясно?

— Да.

— Разбра ли ме добре? Нали няма да правиш никакви глупости?

Неудачника ме поглежда в очите.

— Глупост е да те прикривам от изстрели, така ли?

— Да. Аз ще се оправя сам, а ти ще се измъкнеш оттук. Разбра ли?

— Разбрах.

Ох, изобщо не вярвам в искреността му… Но какво да се прави. Преминаваме през огледалните коридори, при входа на залата потупвам Неудачника по рамото. Той спира послушно.