Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Значи стига съм блъскал по несъществуваща врата. Трябва да търся истинския изход.

Хвърлям бронята и снаряжението в шкафчето, пъхам се под душа, близо минута тихо се въртя ту насам, ту натам под ледените струи. Объркването и безсилието отстъпват място на озлоблението. Прекрасно. Здравей, бяс. Точно ти ми трябваше. Стига с тия игри по правилата.

Обличам се и излизам в залата с колоните.

— Администрацията на „Лабиринта“ моли Стрелеца да отиде при началника на „Службата за безопасност“ — незабавно се разнася във въздуха. — Администрацията…

Съпроводен от погледите на всички в залата се насочвам към вратата, през която предишния път мина Гилермо. Блъскам я — не е заключена.

Този път кокетната административна сграда е оживена. Пуснали са ме в общото работно пространство на сисоповете на „Лабиринта“ — аз мога да ги виждам, както и те мен. Всъщност, тук едва ли ще съм интересен на някого. Вървя по коридорите и надничам зад стъклените врати — вътре са терминалите и младежите и девойките, седнали пред компютрите. Зад няколко от вратите има цели зали, където на огромни маси са качени макети. Макети на нивата на „Лабиринта“ — хълмове и дерета, здания и руини, реки и бушуващи пожари. Край макетите лениво се разкарват някакви хора. Ето, замислен младок се навежда над макета и излива в малката рекичка колба зелена каша. Рекичката започва да клокочи. Младокът побутва приятелчето, което стои до него, оня се заглежда в омаскарения пейзаж и свива рамене.

Ето така се конструират нивата. По точно — скелетът им, който тепърва ще заживее свой собствен електронен живот, ще се засели с геймъри и чудовища. Няколко седмици или месеца нивото ще провокира въображението на феновете на „Лабиринта“. После ще го сменят.

— Вие ли сте Стрелеца?

Девойката се приближава към мен тихо и незабележимо. Красива и русокоса.

— Да.

— Да вървим. Господин Агире ви очаква.

Тръгвам след нея. Общо взето, знам какво ще ми кажат. Но защо да не изгубя десетина минути за формалности?

Гилермо стои до прозореца към „Лабиринта“, един тъмен силует на фона на кървавочервено зарево. Всичко в триъгълния кабинет е добре обмислено — на фона на прозореца домакинът изглежда мъничък и изгубен… и приковава погледа. Влизащият се озовава на върха на пирамидата, като неволно започва да осъзнава значимостта на собствената си персона… и започва да се чувства неуютно.

— О, Стрелец! — Гилермо с енергична крачка тръгва към мен. — Седнете, седнете…

— Прекратявате ли ми договора? — питам направо аз.

Гилермо се спира. Почесва се по носа.

— Хм-м… говорихте ли с Анатол?

— Говорихме.

Сякаш не ти контролираше разговора ни…

— Стрелец, съгласен ли сте с мнението на нашите дайвъри?

— Не.

— Защо?

— Нима това ще промени нещо? — отговарям аз на въпроса с въпрос. — Вече сте взели решение да се откажете от спасяването на Неудачника.

— Аз не съм вземал никакви решения — казва Гилермо. Като леко акцентира върху думата „аз“.

— Но ще прекратите договора?

Гилермо въздъхва.

— Ние ценим опитите ви да помогнете… огромно ценим.

За първи път се изразява неправилно и аз разбирам — Гилермо не общува през програма-преводач, той знае руски. Дяволски добре го знае. Това е приятно. Но не е изненада — процентът на геймърите руснаци е доста висок. Изглежда поради факта, че прословутото ни национално нехайство е оцеляло до днес… и много фирми, без да подозират, плащат за развлеченията, а не за работата на сътрудниците си в дълбината.

— Но се наложи мнението, че сме се сблъскали с акция на враждебно настроен дайвър. Продължаването на спасителната мисия означава поддръжка на плановете му. Не е ли така?

Кимвам. В гласа на Гилермо няма увереност. Но и аз не мога да противопоставя нищо на думите на дайвърите на „Лабиринта“.

Поне за момента.

Излишно е да споря.

— Фирмата ще ви изплати възнаграждение — казва Гилермо. — Дори можем да се пазарим за сумата… мъничко.

Той лукаво и доброжелателно се усмихва.

— Оставям сумата на вашата преценка — казвам аз.

Гилермо ме поглежда изпитателно. После сяда на бюрото. Попълва чек. В ръцете си държи позлатен „Паркър“ и чекова книжка на „Чейз Манхатън“. Сумата не ме смайва така, както би станало преди операцията в Ал-Кабар, но въпреки това внушава уважение.

— Благодаря — тържествено казва Гилермо и ми връчва чека. Това е просто формалност, парите вече са преведени на тайната ми сметка, посочена в договора. Но е приятно да държа в ръце несъществуващия чек.