Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Върви! — казва оживялото чудовище.

Стъпвам върху моста от конски косъм.

Дълбина-дълбина…

Този път ме посрещат не две карикатури на охранители, а цяла въоръжена тълпа. Ако имах такъв конвой предишния път, щях да измъкна мегабайтовия файл на куково лято.

Охраната ме води по улиците, пазейки ледено мълчание. Очаквам, че ще ме отведат в предишната беседка, но процесията ни я отминава.

Движим се към мрачна сива постройка.

Да не смятат да ме тикнат в затвора? Майтап. Дайвърите са неуязвими. Могат да ни попречат да крадем файлове, но не и да ни заключат във виртуалния свят.

Част от стражата остава пред вратата, четирима ме въвеждат в крепостта. Двама отпред, двама отзад. С извадени мечове. Уф, ако ми натресат някакъв вирус на компютъра, ще ми дойде в повече. Този, който знае какво е да ти се скапе хард диска, ще ме разбере. Веднъж, по време на дребна и почти непечеливша операция, благодарение на глупостта си хванах едно мъничко сладко вирусче, което смеси FAT-a и partitution table-a на хард диска в еднороден коктейл. Маниака цяло денонощие изчовърква от мъртвия хард остатъците от информация. Спаси почти всичко. А аз дрънках някакви простотии за пиратския диск с игри, от който бях лепнал вируса.

Щом някакви ливади се изхитриха да заразят компютъра ми с такава напаст, направо не ми се мисли какво могат да направят момчетата от Ал-Кабар.

Вратата зад гърба ми се затваря с трясък. Крепостта тъне в мрак. Вървя като слепец, побутват ме в гърба. Всичко е ясно. Максимално е свит каналът, по който информацията тече към мен. За да не открадна още нещо. Отрязана е видимостта.

— Стой! — командват зад гърба ми. Послушно спирам.

Вероятно околните ме виждат като на длан и това не ме ободрява особено.

— Имате нахалството пак да дойдете тук, а, Иване?

Разпознавам гласа на Урман — по-точно интонацията на преводача му. Обръщам се, като се опитвам да не пуля ослепелите си очи.

— Такава ни беше уговорката.

— Нима?

— Вие ми дадохте доброволно файла срещу обещание за нова среща.

Пауза. Трае дълго. Не лъжа и Урман се озовава в глупаво положение. Колко е хубаво да не лъжеш. Пък и защо ти е да го правиш? На света има толкова много истина, че лъжата е просто излишна.

— Какво искате?

— Аз ли? Нищо. Вие молехте за среща, явно имате някакви предложения?

Отново мълчание. Разбира се, Урман не е очаквал, че ще дойда след опита да ме проследят. За всеки случай допълвам:

— Между другото, не се пробвайте да проследявате канала ми за връзка. Защото ще си изляза.

Мълчанието се проточва и аз мислено виждам Урман да кимва на охранителите: „Я му разкажете играта…“

— Възстановете канала му за връзка в пълен обем — нарежда Урман. — И прекратете наблюдението.

Ярка светлина. Жумя и разглеждам вътрешността на крепостта през цепката на полузатворените си клепачи. Мрачни масивни стени, а над тях — решетки, и мънички прозорчета от огледално стъкло. В центъра на помещението има маса и кресла.

— Това е залата за съвещания — обяснява Урман. Той е с класически костюм и вратовръзка. Вероятно дрехите му автоматично се нагаждат към интериора на помещението. Чувал съм за подобни номерца. — Тук се провеждат съвещанията на борда на директорите и някои срещи.

Ясно. Най-добре защитеното място във виртуалното пространство на корпорацията. Оттук не можеш да избягаш лесно като от беседката.

Всъщност аз няма с какво да избягам — дошъл съм абсолютно невъоръжен.

— Оставете ни насаме — продължава да раздава заповеди Урман.

Охраната се подчинява безпрекословно.

— Благодаря, Фридрих — казвам аз.

Урман мълчаливо кимва и сяда в едно от креслата. Настанявам се до него.

— Пласирахте ли… ябълчицата?

— Да, благодаря.

— Радвам се за вас.

Май не умира от яд. Което ме кара да застана нащрек.

— Надявам се, че това не е объркало много финансовото положение на корпорацията?

— Не. Не много.

Въпросително поглеждам Урман.

— Предишния път забравих да ви съобщя, че превъзходното лекарство има един недостатък — отбелязва Урман. — Страничен ефект. Открихме го съвсем случайно… предполагам, че господин Шелербах и „Транс-Фарм-Груп“ няма да се натъкнат на него.

Става ми неуютно.

— Не се измъчвайте, дайвър, проверката дали лекарството е безвредно не е влизала в задълженията ви — казва Урман и се засмива. — Между другото, нищо смъртоносно… не е раков тумор, нито има тератогенен ефект. Но пациентите ще са недоволни.