Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Много съжалявам — казва Алекс. — Не знаех, че се занимавате с толкова сериозна работа…

Леле, какъв майтап… Не, нищо сериозно, просто се отбих тук да се изпишкам…

— Ако мога да помогна с нещо… — сподавено казва Алекс. — Да заплатя времето, което сте изгубили…

— Времето не се купува — отговарям аз. Все пак е за предпочитане, когато Алекс се държи като млад програмист… — Сега някъде умира от глад и жажда оня пич, когото ти светна с шибаните си куршуми!

— Много съжалявам… — Алекс става и се приближава. Гледам го, без да правя опити да се изправя. — Просто вие се държахте неетично. Стреляхте в мен без явна причина…

Няма никакъв смисъл да разговарям с него…

— Може и да не съм прав — гласът му става малко по-уверен. — Но разбирате ли, за всичко е виновна първоначалната ви постъпка. Вие, очевидно, сте по-млад от мен…

Поглеждам в тавана, към отражението на Неудачника. Към вкочаненото му, мъртво лице.

— Но вие трябва не по-зле от мен да разбирате, че се намираме в нереален, несъществуващ свят — нарежда Алекс. — Това е опасна илюзия… хората могат лесно да изгубят житейските си жалони, моралните си норми, да се поддадат на усещането за безнаказаност. Може би не постъпих съвсем правилно, но аз винаги се опитвам да запазя обикновените човешки императиви. „Лабиринтът“ е игра, обаче в нея са въплътени вечни идеали. Идеалите на рицарството, ако щете. Борбата между доброто и злото.

Още един борец срещу илюзиите. Нагледал съм се на много такива типове — на хора, опитващи се да направят от дълбината точно копие на реалния свят. Най-смешното е, че най-много шум вдигаше един писател фантаст…

— Вие от самото начало се държахте нечестно — казва Алекс. — И ето я тъжната равносметка. Знаете ли, дайвър, ами то винаги е ставало така. Откакто е създаден този свят. Цялата история е жив пример за това.

— А в кипящите казани на отколешните кланета и размирици… — прошепвам аз. — Има толкова храна за мъничките ни мозъци! 4 4 Цитат от „Балада за борбата“ на Владимир Висоцки. Бел.Mandor.

Алекс млъква.

— Разчисти ли си сметките с мен? — питам го. — Отговаряй, разчисти ли ги? Или искаш собственоръчно да ме застреляш? Хайде!

Подхвърлям му пистолета. Разпервам ръце.

— Аз… изобщо не затова… — мрънка Алекс. — Ако просто бяхте признали, че не сте прав, това щеше да е напълно достатъчно…

— Признавам — казвам аз и с двете си ръце забивам в гърдите си дулото на гранатомета. — Признавам си. Трябваше да чакам, докато ти да ме застреляш. Доволен ли си?

Алекс отстъпва една крачка и размахва ръце в знак на протест. Изобщо не е доволен от този изход, не е успял да се оправдае в собствените си очи.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

А скобата на спусъка е тегава, едва смогвам да я натисна.

На екранчетата на шлема има кръв.

А вътре в мен цари тишина.

Не, аз не измъквах от мрежата геймър без късмет и не се опитвах да надхитря безскрупулен колега. Това беше мрежата.

Самата виртуалност бе въстанала против мен.

Бях свидетел на раждането на виртуалното пространство. Аз съм сред първите, изпробвали дийп-програмата на Дибенко. И не изпитвам мистичния страх на обикновения човек от компютъра.

Няма разумни калкулатори.

Вики може да фантазира колкото си иска за самозародил се електронен разум — аз не мога да повярвам в него. Всичко случващо се в дълбината е само пресичане на различни програми. Ако ставащото там е извън пределите на възможното — значи зад всичко това стои човек.

Но кой, кой може да стои зад безкрайния низ от смърти на Неудачника?

Добрите дайвъри или печените обитатели на дълбината са способни да инсценират собствената си смърт отново и отново. Всички тези изпуснати пушки са дребна работа. Но защо самата мрежа партнира на Неудачника? Защо Алекс се изхитри да ни настигне точно в момента, в който не прикривах Неудачника? Случайност ли беше това?

И двамата професионалисти, опитващи се да изведат Неудачника, и те също да не успяват да го опазят от случайностите?

Не мога да повярвам в това.

Седя в съблекалнята на „Лабиринта“, след като пак съм влязъл в дълбината — унижен и посрамен, дайвър-неудачник, който се е смятал за по-умен от останалите. Дълбина-дълбина… колко лесно и незабележимо ме сломи. Битката е изгубена, ако врагът не е излязъл насреща.

Не напразно Човека Без Лице ми предлагаше такава награда, за да спася Неудачника. Той знаеше доста повече, отколкото каза. Точната стрелба и добрата реакция няма да ми помогнат.