Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Поклащам глава.

— Вики, познавам човек, който се държи като в твоята фантазия. Не различава реалността и виртуалността, не усеща границата между тях; не играе, а живее в дълбината.

Тя веднага се досеща:

— В „Лабиринта“?

— Да.

— Това се нарича загуба на чувството за реалност. Нервен срив и нищо повече.

— Виждал съм нервни сривове — казвам аз. — Това… това е друго.

— Льонка — Вики се усмихва. — Наприказвах глупости, а ти се изплаши… Знаеш, че аналогиите понякога са фалшиви.

Иска ми се да й разкажа всичко. За Човека Без Лице и за Неудачника. За случайностите, които са станали система. Но съм подписал договор, обещал съм да пазя конфиденциалност.

Освен това би ми се наложило да кажа, че съм дайвър.

А аз имам опит от подобни признания.

Досещам се за какво мислят момичетата, докато се целуват с дайвър. „Сега той ще излезе от дълбината, и лицето ми ще се превърне в маска от мънички квадратчета-пиксели. Той е свободен тук, а аз съм пленничка…“

Не искам Вики да си мисли такива неща. Не искам това да се изпречи като стена между нас.

— Права си… — прошепвам аз. Вики се сгушва в мен.

Стоим над стръмнината, целуваме се, реката реве долу в ниското, а вятърът роши косите ни. Самотен крясък на птица, секунден проблясък на слънцето в процеп между облаците, килим от листа под краката. Той е мек и тръпчиво ухае. Свалям роклята на Вики, а тя ми помага да се съблека. Целувам тялото й, устните ми докосват жива топлина, не съм в дълбината, дълбината е в мен, това наоколо е нашият свят, никога няма да си тръгна оттук, ще се изгубим в тези гори и ще намерим пътя към планините, които се виждат от нейния прозорец.

Вики шепне нещо, но аз не чувам думите й — ние сме прекалено дълбоко, ние сме извън всички пространства.

Сетне настъпва краткият миг, когато пространствата се сливат ведно.

Ние сме заедно — през разстоянията и неизвестността.

— Не си отивай от мен, Стрелецо — шепне Вики. — Само да си посмял да си тръгнеш…

— Няма да си тръгна — казвам аз. Притискаме се един към друг, вятърът се плъзга по кожата, мократа шума студенее на гърба ми. Гледам нагоре, но облаците се струпват, въртят се под мен, още миг — и ще падна в небето, ще се изгубя сред реалностите като Неудачника…

— Кой си ти, Льоня?

Не мога да й отговоря. Отново привличам Вики към себе си и устните ни се сливат, като правят думите празни и излишни.

— Времето ми свършва — шепне Вики. — Ще трябва да излизам… ето сега…

Разбирам. Прегръщам я още по-силно, сякаш е по силите ми да спра хода на таймера на другия край на невидимата нишка, да задържа Вики в дълбината още минута, още миг…

— Ела — Вики високо вдига глава и се надига над мен на лакти. — Ела днес, ще те чакам.

Кимвам, посягам към нея, но е вече късно.

Тялото й избледнява и угасва, разпръсква се на облак от люляково лилави искри, роклята на земята се стопява, сякаш е шепа сняг. Миг — и оставам самичък под небето, което ме моли да падна в него, да се изгубя в облачната мъглявина, да стана поредния човек, който не различава границата между световете.

И Вики ще бъде с мен винаги, ние ще станем еднакви и никога повече няма да ми се налага да отговарям с целувки на въпросите й…

Клатя глава, с все сила се притискам към спаружените листа.

Случва се. Всеки дайвър е изпитал онзи миг, в който ти се иска да станеш като всички останали…

Трябва да бягам…

Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина!

Екранчета пред очите, студен полъх от климатичната инсталация.

— Похапна ли си? — попитах дълбината. — Услади ти се, а? Не те ли болят зъбките?

Дълбината мълчеше. Нямаше какво да отговори. Отново беше загубила.

Светът сякаш се разчупи на две половини. На онази, в която беше любовта, и на онази, в която се търкалях по пода и прегръщах празнотата. Проклето да е това раздвоение, след което се чувстваш пълен идиот.

Смъкнах шлема. Тялото ми беше изтръпнало, разнебитено. Да можех да се наспя. Протегнах се, и изтръгнах кабела на костюма от порта.

— Проблеми в периферията! — изплашено каза „Windows-Home“. — Льоня, провери връзките на виртуалния костюм.

— Пауза — казах аз. Изпънах рамене, изправих се.

Трябва да изпера костюма.

Отидох в банята, разсъблякох се, влязох под душа. Постоях половин минута, подложил лице под жилавите струи вода. После вдигнах костюма от пода, взех сапуна за пране и се захванах за работа.

Така обикновено се съсипват скъпите вещи — от мързел… или от срам да ги дадеш на химическо чистене.