Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Без проблем! — засиява Мага. Взема със себе си бутилката и с подскоци поема към масичката, на която пищна брюнетка съсредоточено пие водка.

Само поклащам глава.

— Тук си имаме собствен малък свят — казва Вики. — Достатъчно тих и спокоен. Между другото, тук всички момичета се появяват само в базисните си тела. Не в тези, които слагаме за клиентите.

— Значи това е основното ти тяло във виртуалността?

— Да.

Правя следващата крачка.

— И името също? Вики ли се казваш?

— В дълбината — да. Точно затова ти позволих да дойдеш, защото го позна.

Тя тъжно се усмихва.

— Отначало дори помислих, че си някакъв шпионин, хакер или дайвър, че си разкрил моята самоличност…

Сърцето ми започва да бие бясно.

— А сега вече не мислиш така?

Вики повдига рамене:

— Кой знае? Но ти ми харесваш. Иска ми се всичко да е съвпаднало от само себе си. Изненадващо и красиво.

Не успявам да отговоря, щорите на вратата се разтварят, за миг се показва личицето на някаква девойка:

— Наташа, Тина, хайде идвайте. Зеления и жълтия албум.

Пищната девойка, при която вече се е настанил Мага, мята бутилка към вратата. Вики се надига:

— Елис! — тихо, но ясно произнася тя. — Смени Тинка!

Едно момиче на съседната маса кимва, но Тина вдига ръцете си в знак на протест:

— Аз съм наред, Вики.

Тя говори през програма-преводач, но даже и така се долавят нотки на умора и яд.

— Ще поработя като малолетна. Всичко е наред. Вчера Каскетчо ме изкара от нерви.

Един от гейовете става, минава бързо между масите. Прегръща Тина през раменете, шепне й нещо, кара я да седне обратно. Въпросително поглежда Вики.

— Добре, Анджей — съгласява се тя. — Благодаря.

Геят и едно от момичетата излизат през вратата. Вики сяда, изпива шампанското на екс. И неочаквано казва със свистящ шепот:

— Пръчове. Всички вие, мъжете, сте пръчове.

— Кой е тоя Каскетчо? — питам.

— Клиент. Постоянен. Обикновено с него работя аз, но вчера… бях заета.

— С мен?

— Да — сурово казва Вики. — Момичетата не трябва да работят с него, после не са на себе си.

— А какво иска?

— Червения албум.

Спомням си предишната вечер.

— Не помня такъв.

— Това е притурка към черния албум. Не я показват на всеки — Вики става. — По дяволите, Льоня, извинявай…

И аз се надигам.

— Ти искаше да ме поканиш някъде?

— Да.

— Ами кани ме, де!

В хола се озъртам в очакване да видя Мадам, но тя така и не се появява. Хващам такси, и давам адреса — „Трите прасенца“… Вики постепенно се успокоява. Иска ми се да я поразпитам за червения албум и Каскетчо, но си трая.

Не бива. Поне засега.

— Ето че ти показах как живеем — казва Вики. — Интересно ли е?

— Нищо особено — казвам. — Нормално.

— Нищо особено… — Вики вади от чантичката си цигари, щрака със запалката. — Нормално…

Не ми харесва, когато момичетата пушат. Дори във виртуалността.

— Вики, а ти какво очакваше? Да вия: „леле, какъв ужас“? Не съм лицемер. Да съм във възторг? И за това не намирам причини.

Тя леко докосва ръката ми.

— Извинявай, Льоня. Малко съм разстроена заради момичетата. Разбираш ли, ти си случаен клиент. Измъкваш се от преследвачи, отбиваш се набързо в бардака, изкрейзваш по снимката ми… Извинявай. Нямаш нищо общо.

Стигаме до „Трите прасенца“. По това време има малко хора. Във виртуалността няма часове пик — поясното време е заличило това понятие. Но от време на време има случайни приливи и отливи. Ето сега, например, залата е претъпкана.

Пробиваме си път до бара и аз изкрещявам на бармана:

— Здрасти, Андрей!

— Здрасти-здрасти — казва Андрей и в същото време подава на някакъв клиент чаша с коктейл. — А ти кой си?

Брей. Това е наистина той, а не програма-барман.

— Леонид — казвам аз.

Андрей смръщва чело. Не ме е виждал в това тяло и се презастрахова.

— Човече! — казвам със страшен шепот аз. — Какво става? Пак ли те мъчат данъците? Да не са ти свили файловете рекетьори? Така кажи, ще ги намерим…

Андрей се навежда над бар плота, крещи:

— Ха! Не те познах. Глей как си пораснал! Истински мъж!

Вики търпеливо пристъпва от крак на крак до мен. Май не се чувства много комфортно.

Както и аз в зоната за отдих на публичния дом.

— За тебе обичайното, нали? — интересува се Андрей и протяга ръка към бутилката.

— Джин тоник, едно към едно — ухилвам се аз. — Аз съм, наистина. Само че ние предпочитаме да поседим над реката, сами.

Андрей леко се намръщва и бегло поглежда под бар плота — там си има терминал.