Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Той бърбори с енергията на Робинзон, срещнал своя Петкан. Има извънредно подвижно лице, в устата му липсват няколко зъба.

— А ти ми харесваш — казва момъкът и се почесва по лющещия се от загара корем. — Мамка му, наистина ми харесваш! Хи-хи! Изплаши ли се? Не, аз не работя тук, тоест работя, но не това. Гледай да не те харесат ония двамата там, при водата!

Вече ми се вие свят. Изцеждам жалка усмивка, минавам зад бар плота, изваждам от малка кофа с лед шампанското, вземам две високи чаши.

— Глей, вчера се препекох! — възкликва в това време момъкът и откъсва дълъг пласт олющена кожа. — Обзаложихме се с момичетата, че ще изгоря, те не ми вярваха. Идват на сутринта и какво да видят — наистина съм изгорял.

Той пъха под носа ми тленните останки на своята кожа.

— Супер, нали? Цяла нощ бачках, правих симулация на загар. Трябва да го пласирам някъде, ще се разграбва като топъл хляб право от ръцете ми! Обаче тях не си ги давам!

Припяно кимвам и се измъквам с трофеите си. Вики ме чака и се превива от смях.

— Кой е тоя? — питам аз и се отпускам на стола. Тихият шум на вълните ми се струва небивала благодат.

Вики продължава да се смее, после прави сериозна физиономия.

— Това е нашият програмен гений, хакер и охранител, познавач на харда и софта. Наричай го компютърния Маг. Или просто Мага. Той обича това. Само не му викай Зуко.

— Зуко ли?

— Да. Той обича разтворимите напитки „Сприм“, „Зуко“ и цялата останала химия. Момичетата му лепнаха тоя прякор и той много се засяга.

— А защо е толкова… странен? — питам аз предпазливо.

— Не знам. Може би за да сплаши нашите гейове, а може и по природа да си е такъв.

Поглеждам периферно младежите при брега. Те също ме разглеждат и обсъждат нещо. После единият леко пляска другия по устните и онзи обидено се извръща.

Призлява ми. Но Вики не престава да се усмихва и аз я питам с престорено любопитство:

— За какво са ви младежи? Девойките не успяват винаги да насмогнат, що ли?

— Разбира се. Нали помниш небесносиния албум?

Помня. Дяволът ме дърпа за езика и аз се интересувам:

— Ами козичките, те къде пасат?

Засмиваме се и двамата едновременно, напрежението спада.

— Това е програма — признава си Вики. — Пробвахме се да слагаме тела на животни, но не можем да докараме адекватно поведение. Клиентите за тая услуга са малко, но за сметка на това имаме всичко. Всички видове фантазии.

Разливам шампанското по чашите, чукваме се.

— Става — казва Вики.

— Да, супер е — съгласявам се аз и оставям изпразнената чаша.

— Щом е „Абрау Дюрсо“, значи няма как да е лошо. Имах предвид теб, когато казах „става“. Чудех се как ще се държиш в такава компания.

— А какво толкова има? — произнасям аз с гласа на човек, който всеки ден се весели в компанията на проститутки и хомосексуалисти.

Вики размишлява.

— Не, ти още не мислиш така — казва тя. — Но нищо. Важното е, че се съгласяваш на думи. Значи ще се принудиш да повярваш в това наистина.

— Може ли? — Компютърния Маг стои до масата, някак невъзможно прегънат и направил умолителна гримаса. — Не говорите ли за мен? Не преча ли? Може ли да седна?

— Сядай… — обречено въздъхва Вики. Мага се пльосва на свободния стол, с фокуснически жест вади зад гърба си чаша и още една бутилка. Някакъв бананов ликьор.

— Благодаря, Викче! — казва той. — Вече си мислех, че ще тъна в самота! Искаш ли?

Вместо отговор Вики си налива още шампанско. Аз също се отказвам от ликьора. Мага го изплисква в чашата си.

— За запознанството! — казва той. — Аз съм Компютърния Маг!

— Аз съм Стрелеца — отговарям машинално.

— Оу! — Мага се отдръпва на стола си. — Не ме убивай! Нима си оня пич, дето от два дни тормози „Лабиринта“? Вики, моите поздравления, запознала си се с много як дуумър! Всички плачат от него! Той убива и убива, наляво и надясно!

— Вярно ли е? — пита Вики.

Кимвам.

— Никога не бих предположила — казва Вики.

— Трябваше и аз да те изненадам с нещо.

— Виж какво, Стрелец, не прави повече бели в „Лабиринта“! — възкликва Мага. — Че ще взема отпуска от Мадам, ще дойда там и ще помеля всичко. Общо взето съм кротък, но като ме хванат бесните — кошмар! Трябва трима да ме озаптяват, че двама са малко! Веднъж например…

— Маг — казва Вики. — Ние си говорим. Имаме сериозен разговор. Побъбри си с Тина или с Ленка.

Мага тъжно кимва.

— Ето, винаги става така… Тръгвам си, тръгвам си. Никой не ме обича…

— Знаеш, че много те обичам — казва Вики. — Но Тина е в депресия от вчера. Разсей я, ти го можеш това.