Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Момичето потропва с длан по масата, отмервайки такта, бирата се лее като река. Запознавам се с цялата компания, като за всеки случай карам Вики да запомни лицата и имената. В суматохата един от симпатягите дълго стиска ръката ми и междувременно залепва на рамото ми най-обикновен маркер. Правя се на ударен. В изблик на чувства на свой ред прегръщам хлапака и му прехвърлям маркера.

Ха сега ме проследявай, ламер.

Веселбата е в своя разгар. Всички са доволни, включително и изобретателният ламер.

Лично аз вече съм пълен до козирката с алкохолна мъгла. Ставам, усмихвам се на геймърите.

— Време е да тръгвам.

Никой не пита защо, никой не ме убеждава да остана. Престоят в дълбината е скъпо удоволствие. Проправям си път между масичките, илюзорните кубчета над главата ми съскат и се пукат, изплювайки чудовища. Полагам усилие да не се отдръпвам.

Имам още към пет свободни часа. Сега дайвърите на „Лабиринта“ се занимават с Неудачника. Не знам защо, но съм сигурен, че нищо няма да постигнат.

Свивам в пресечката, спирам се.

Дълбина, дълбина, не съм твой…

Първото, което направих, след като свалих шлема, беше да отворя хладилника. Извадих лимонада, салам, кофичка кисело мляко. Трябва да обядвам.

На екрана всичко е наред. Стрелеца стои, облегнат на стената, редките минувачи не му обръщат никакво внимание. Някакъв странен тип се мушва във входа на „Всякакви прищевки“

— Само не при Вики! — казах след него.

— Не разбрах, Льоня — обади се „Windows-Home“.

— Нищо — отговорих аз и отместих поглед. — Всичко е наред.

Изведнъж ми призля. Ами ако при Вики — онази, виртуалната, е отишъл някой? Представих си как попилявам несъществуващия бордей и се усмихнах.

Но въпреки това започнах да ям много по-бързо.

— Льоня — каза „Windows-Home“, — длъжна съм да направя ежемесечните подсещания.

— Давай! — промърморих.

— Трябва да се обадиш на родителите си — с укор произнесе Вики. — Мога да набера номера, но това ще изисква освобождаване на линията…

— Не.

Това не е хубаво, разбира се, но по-добре да им се обадя вечерта.

— Трябва да платиш сметките…

Да, и това не бива да се протака. Че ще ми изключат телефона в най-неподходящия момент…

— Благодаря.

— Трябва да почистиш апартамента.

Бързо се огледах. Да, не е зле да измия пода. И да избърша прахта. Да боядисам радиатора там, където е избила ръжда.

— Благодаря, Вики, разбрано.

— Освен това, за пореден път ти обръщам внимание, че равнището на поставените ми задачи не винаги отговаря на обема на оперативната ми памет…

— Млък.

Сложих длани върху клавиатурата, бутнах с лакът празната кофичка от кисело мляко на пода, за да не пречи.

deep

[Enter]

Отлепям се от стената и влизам през стъклените врати на бордея.

И Мадам излиза насреща ми.

— Днес сте подранили, Стрелец.

— Но пък се отбивам за малко.

Мадам се усмихва, протяга ръка, докосва бузата ми.

— Само не баламосвайте момичетата, Стрелец.

— Ще се опитам — отговарям аз с гласа на послушно дете.

Мадам кимва, без особена убеденост. Обръща се към охранителя:

— Отведи го до служебните помещения. При Вики.

— Благодаря! — казвам от сърце. Мадам уморено маха с ръка и тръгва към стълбите за втория етаж. А охранителя кимва към мъничката врата, до която стои.

Тръгвам след него, донякъде смутен.

Право в сърцето на бордея.

Чистичък коридор, зад прозорците е лято с гора, река и ярко слънце. Аха, пък Мадам нали ми разправяше, че при тях винаги било вечер. Всеки иска да почувства слънцето, това е положението.

В коридора са врата до врата, всичките са без табелки с номера или имена, обаче навсякъде има стикери с картинки. Котета, кутрета, мишлета, зайчета. Малко като в детска градина. Но от една от вратите изведнъж се подава полуоблечена блондинка, възкликва, изразително прикрива бюста си с ръце и се шмугва обратно.

Мъча се да вървя с каменна физиономия. Зад вратите, край които преминавам, долита едва доловим шум. Знам, че ако се обърна, ще видя десетина надничащи в коридора любопитни лица.