Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Започвам да разбирам.

— Гилермо каза ли ти, че се опитваме да измъкнем човека? — отегчено пита Дик.

— Да… — казвам аз и подсмърквам с разбития си нос.

— Прекрасно! — живва Дик. — Тогава за чий… — той преглътва псувнята и уморено маха с ръка.

— Той какъв ти се пада? — начумерено пита Анатол.

— Кой?

— Неудачника! — крещи Анатол. Очевидно възнамерява да ритне останките в подкрепа на думите си, но се спира навреме. — Сват, брат? Какъв ти се пада? Ти какво, мангизи ли нямаш, та си тръгнал да вършиш нашата работа?

— То си личи как я вършите!

— Анатол ти зададе добър въпрос — отбелязва Дик. — Какъв ти е той?

— Никакъв.

— Момче, ако знаеш адреса на Неудачника, по-добре го измъкни оттук ръчно.

— Не знам адреса му — казвам. — Вярваш ли ми? Той е просто клиент. Наеха ме да го спася.

— Кой те нае?

— И това не знам. Поръчителят нямаше лице.

Следя каква ще е реакцията им, но такава няма. Възприели са фразата ми за Човека Без Лице като метафора.

— Става все по-зло — казва Дик.

— Лошо — механично го поправя Анатол. — Става все по-лошо.

— Благодаря. — Дик ме поглежда накриво. — Как се казваш, мъжки?

— Леонид. Льоня.

Дик кимва.

— Ти ме познаваш под името Крейзи Тосър.

Примигвам. Крейзи Тосър е един от най-старите и уважавани дайвъри. Поостарял весел шишко… в такъв облик се явява на сбирките.

Ето къде Крейзи заработва насъщния си…

— Момчета, нямам намерение да ви вземам хляба — казвам аз. — Имам конкретна поръчка — да спася Неудачника. Не можех да откажа.

И двамата дайвъри веднага омекват. Изглежда вчерашната шумотевица и устремното изминаване на нивата на „Лабиринта“ им е внушавало някакви конкретни страхове.

— Ти си дуумър, нали? — пита Анатол. — Още от старите.

— Да.

— Ами… нормално се движеше… — казва Анатол, като се извръща. — Дочух някои неща. Дори и половината да са раздувка, все едно…

— Благодаря — казвам аз. Дори на чайниците им е приятно да чуят блага дума за себе си.

— Невъзможно е да бъде спасен Неудачника — казва Дик.

— Какво?! — стъписвам се аз.

— Невъзможно е.

— Дик е нашият фаталист — усмихва се Анатол. — Добре, седни. Ще ти обясня.

Разполагаме се около тялото на Неудачника и Анатол започва разказа си. Слушам, като се дистанцирам от детайлите и запомням основните факти.

Неудачника не казва името и адреса си.

Неудачника е великолепен стрелец… и при малко повече късмет би изминал „Лабиринта“ за денонощие, и би прибрал всичките награди.

Неудачника никога не стреля по геймъри.

— Какво-какво? — питам аз.

— Такова. Той не стреля по геймъри. Чудовищата ги избива като пилци — мърмори Анатол. — Направо е за завиждане. Но в хора нито веднъж не е стрелял. Когато го мъкнех втория път, точно затова се прецаках. Бях сигурен, че ще ми помогне…

— Той „плува“… — казвам. — Смята случващото се за реалност… не! Не, нали той самият ми каза, че това наоколо е виртуалността!

— Аха — съгласява се Анатол. — Не е загубил ориентация. Но човеколюбието му е фикс идея.

— Вярващ? — предполагам аз. — Пацифист?

Анатол само повдига рамене.

— Значи всеки път са го убивали геймъри?

— Убиваше го съдбата — включва се в разговора Дик. — Убиваха го геймъри, чудовища, срутен таван, рикошет, потъна в разтопен асфалт и падна от високо. Петнайсет пъти умира — и всеки път с различна смърт.

— Това е невъзможно — отбелязвам аз. — Освен ако той самият не си го търси.

— Ако е самоубиец, то той е много-много хитър — не се съгласява Дик. — Всичко изглежда случайно. Само че станаха прекалено много тия случайности.

— Дик смята, че това е неговата карма — казва Анатол. — Заради нещо е заслужил такава съдба. И каквото и да правим, не е възможно да го измъкнем.

— Крейзи, това са глупости — казвам. Дик само се усмихва. — Момчета, наистина ли няма начин да се изключи геймъра принудително? Без да се знае адресът му?

Дайвърите на „Лабиринта“ се споглеждат.

— Не го усуквайте — моля ги аз. — Работата е сериозна.

— Имаше един начин — признава Дик. — Анатол го изпробва.

Поглеждам Анатол, очаквам разяснения.

— Тринайсетократната смърт — неохотно казва той. — Ако геймърът загине тринайсет пъти последователно с интервал, по-малък от пет минути, то програмата го изхвърля, без да му дава обяснения за причините. Това е бариера за абсолютните бездарници.

Все още не разбирам.

— Днес сутринта изпробвах тоя начин — казва Анатол. — Не го помъкнах през нивото. Просто застанах в началото му и се заех да убивам нашия човек. Тринайсет пъти поред. После го думнах още два пъти, реших, че съм сгрешил при броенето. И нищо!