Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Неудачника вдига винтовката си.

— Това не е играч — уморено обяснявам аз. — Част от програма е. Бонус. Спасяваш детето, завеждаш го на сигурно място, там намираш някакво оръжие или броня. Да вървим, няма смисъл да губим време.

Но Неудачника май тотално е изгубил връзка с реалността. Започва да стреля. Три изстрела — по един на мутант. Опитват да се защитят, замервайки ни с огнени топки, обаче Неудачника е по-бърз и по-точен.

В престрелката се включва изпълзял отнякъде исполински паяк и ни засипва с откоси от срасналата се с мутрата му картечница. Налага се и аз да се намеся. Две ракети под опашката на котката… по-точно под мандибулите на паяка. Настава тишина, ако не се брои плачът на малкия, който е слязъл от количката и клечи до нея.

— Да тръгваме — решавам аз. Сега вече е задължително да заведем детето в скривалището, за да си приберем честно заработените муниции.

Прехвърляме се през разкъсаната от картечния огън ограда, отиваме при момченцето. Леко изоставам и подритвам с крак останките на паяка, за да преценя дали картечницата му може да се приспособи за ръчна стрелба.

Слуз, хитин и парчета желязо. Нищо, което да върши работа.

Неудачника идва при мен, грижливо понесъл на ръце детето. И аз неволно се изпълвам със симпатия към него. Глупак е, изключил е таймера си и се е изгубил в дълбината, но все пак не е лош човек.

— Къде са родителите ти? — питам момченцето с надеждата, че програмката не е много сложна и няма да си губим времето да го придумваме и да го коткаме. Момченцето мълчаливо сочи към разположената недалеч сграда. Е, слава богу…

Вървим към сградата, държа гранатомета и съм готов за стрелба, тъй като Неудачника е небоеспособен.

Входната врата ме кара да застана нащрек. Полуоткъсната е от пантите и скърца, макар че няма никакъв вятър. Зад нея е тъмнина. Отвътре дограмата на прозорците е покрита със син мъх.

— Там ли? — уточнявам аз. Момченцето кимва.

Понечвам да престъпя прага.

— Простете ми… — ясно прошепва малкият, — те казаха, че ще пуснат мама, ако аз…

В последния миг успявам да отскоча назад и огнената струя префучава покрай мен. Вътре в сградата нещо тромаво шава и тежко се търкаля по пода. Подхвърлям в отвора последната си граната.

Но след взрива звуците само се усилват. Хлапето реве, прави опити да се изтръгне от ръцете на Неудачника. Той пък се опитва да го задържи, но малкият го одрасква по лицето, изплъзва се и хуква през вратата.

— Маменце! — чува се тънкия му вик. После нещо звучно измлясква и настъпва тишина.

— Е, поразходихме се… — казвам аз, хващам Неудачника за рамото и се опитвам да го отдалеча от сградата. Той изглежда е готов да се хвърли след момченцето, право в гостоприемната паст на неизвестното чудовище.

— Защо? — шепне Неудачника и се извръща към мен. — Защо той постъпи така?

Да му разяснявам логиката на създателите на Лабиринта е безполезно. Той очевидно приема случващото се напълно сериозно.

— Принудили са момченцето да примамва минувачите в капана — казвам аз. — Заплашили са го, че ще убият майка му. И то се е подчинило.

Неудачника мълчи, сякаш обмисля думите ми. После пита:

— А то защо изтича вътре?

Ако не друго, моят човек поне се разприказва.

— Изплашил се е за майка си.

— Трябва да им помогнем — казва Неудачника и хваща винтовката си по-удобно. Явно е готов да се напъха и в пъкъла.

— Те вече са мъртви! — извиквам аз. — Загинали са, повярвай ми!

Той ми вярва и отпуска оръжието. Слава богу, че поне не настоява да си отмъсти за нещастното детенце.

Продължаваме нататък.

Аз имам празен гранатомет, а Неудачника — винтовка с десет патрона. Няма що, добре сме въоръжени. Прекрасна разходка. А когато забелязвам с периферното си зрение, че на стотина метра от нас стои някакъв човек и ни наблюдава, настроението ми напълно се скапва.

— Застреляй го — нареждам аз.

Неудачника се обръща към мен с недоумение.

— Защо?

Правилно. Ако той вярва в случващото се, няма да започне да стреля по хора. Голям симпатяга.

— Дай ми оръжието! — заповядвам аз, като се вглеждам в непознатия. Дали не е Алекс? Ех, защо го няма сега бинокъла ми…

— Няма да го дам! — твърдо отговаря Неудачника и крие оръжието зад гърба си.

Дори не ми се спори. Стоя и гледам натрапника. Той също ни изучава с поглед, после прави крачка и изчезва зад ъгъла на сградата.

Май не беше Алекс.

— Да тръгваме, мъко моя… — казвам.

След половин час положението ни малко се подобрява. Яркочервените облаци в небето се разпръскват и оголват свирепото южно слънце. Почти сме стигнали изхода от Дисниленд, Неудачника се е изхитрил да отблъсне нападението на две паякоподобни чудовища, аз съм намерил заряди за гранатомета и плазмагън с една енергийна клетка. Животът става по-весел.