Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Неудачника седи свит до разтопената тук-таме желязна ограда на „Руските хълмове“… лично аз все пак предпочитам да ги наричам „Американски“. От едната страна го прикрива кокетната кабинка с механизмите за управление на атракцията, а от другата — стената, опасваща целия Дисниленд. Местенцето е удобно, невъзможно е да се доближиш незабелязано. И аз бих поседнал тук.

Но не чак за толкова време. Не за почти две денонощия.

Тръгвам към Неудачника — открито, с вдигнати празни ръце. Неудачника не реагира. Може би спи.

А може и да е мъртъв.

Неприятно нещо е смъртта във виртуалността. Виждал съм такъв труп… най-страшното беше, че той беше „жив“ — продължаваше да върви по улицата, блъскайки се в минувачите, потрепервайки, възпроизвеждайки последните конвулсии на злочестия си стопанин. Изключиха го ръчно, след двучасово проследяване на входния канал. Гадна работа е по улицата да върви мъртвец.

Но Неудачника трепва и надига глава.

— Привет! — извиквам. — Hello! Не стреляй! Don’t shoot!

Той не отговаря. Но и не се пресяга за пистолета в скута си.

— Дойдох да ти помогна! — Дочувам шум зад гърба си и се обръщам. Някакъв мъжага с плазмагън ме гледа шашардисано.

Заканвам му се с пръст и му кимвам да се разкара.

Не ми се налага да го агитирам. Разпознал е Стрелеца и не гори от желание да се състезава по точност.

— Хайде да си поговорим! — казвам аз, след като се доближавам до Неудачника. — Става ли? Аз съм твой приятел! Go steady!

Изглежда няма желание за нищо. Нито за сприятеляване, нито за стрелба.

Прикляквам до него, протягам ръка и внимателно му взимам пистолета. Неудачника не се съпротивлява.

— Разбираш ли ме? — почти изкрещявам аз. И Неудачника благоволява да отговори. Устните му се помръдват, и аз по-скоро отгатвам, отколкото чувам: „Да…“

Това вече е нещо. Сънародник.

— Отдавна ли си тук? — питам предпазливо. Интересно, дали вече не е изгубил представа за времето?

Кимване. Поне това го разбра.

— Пуснат ли е таймерът ти?

Никаква реакция.

Разтърсвам го за рамото, повтарям:

— Пуснал ли си таймера? Таймерът пуснат ли е?

Неудачника клати глава. А така. Най-лошият вариант. Обръщам се — Гилермо със сигурност ме наблюдава, и крещя:

— Виждате ли? Той няма да излезе самичък! Проследете канала!

Но все пак не вярвам особено в успеха на това начинание. Значи ще се наложи да мъкна Неудачника до края на нивото и там да го кандърдисвам, да го принудя да натисне клавиша за изход.

Впрочем, в това няма нищо невъзможно.

— Сега ще станем и ще тръгнем — казвам му благо, сякаш е малко дете. Всъщност е напълно възможно Неудачника наистина да е дете, докопало се до жадуваната играчка в отсъствието на родителите си. И това се случва. — Можеш ли да вървиш?

Колебливо кимване.

— Нека да си починем. — Наясно съм, че дрънкам щуротии, Неудачника си почива вече повече от трийсет часа, но продължавам: — Ще си починем, ще хапнем и ще продължим нататък. Нищо страшно няма да се случи. Ще те водя с мен.

Смъквам шлема-маска, в това ниво въздухът е достатъчно чист, изваждам пакета с храна. Давам на Неудачника огромен сандвич и кутия лимонада. Виртуалната храна няма да помогне на тялото му, но ще му вдъхне фалшива бодрост в дълбината.

Отхапвам от сандвича си, дъвча, гледам Неудачника. Той просто си седи със сандвич в ръка. Да. Никак няма да е лесно.

Да бях дошъл денонощие по-рано…

— Похапни… — приканвам го аз. Протягам ръка, смъквам маската му. Гумата на респиратора е оставила червен овален отпечатък, а инак лицето му е приятно, хем обикновено, хем нестандартно. Светлокосо младо момче, само дето погледът му е уморен, угаснал. — Хайде! — окуражавам го аз.

Поднася сандвича към устата си, бавно започва да дъвче. А така, моето момче. Хапка за мама, хапка за тати, хапка за чичо дайвър. Дали наистина не е дете?

— Аз съм Стрелеца. А ти как се казваш? — питам аз. Неудачника не отговаря, прекалено е зает със сандвича. — На колко години си?

Последният въпрос си е сериозна обида. Във виртуалността всички са равни. Ако Неудачника има поне малко опит от живота в Дийптаун, той непременно ще отговори… при това не както и да е.

Но той мълчи.

Тежка работа ми се отвори.

Но и наградата е голяма. Не бих я разменил и за бленувания половин милион на „Лабиринта“. Медалът за Всепозволеност не се купува — дори един-единствен подобен случай веднага би го обезценил.

— По-добре ли си? — питам Неудачника.

Той кимва.