Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

После събирам снаряжението им и продължавам по-нататък.

На двайсет и четвъртото ниво — това е мостът, който отделя промишлените от жилищните райони на Сумрачния Град, — ме настига Алекс.

Тъкмо приключвам преминаването през моста — процедура, изискваща по-скоро чувство за равновесие и здрави нерви, отколкото умение да се стреля. За щастие разполагам с начина, изпробван още на моста от конски косъм в Ал-Кабар.

Взривът изтрещява пред мен тъкмо когато скачам от последната надвиснала над пропастта греда. На моста цъфва огнена яма, ударната вълна ме запокитва върху бетонния парапет.

Алекс стои в началото на нивото. Поглеждам през бинокъла, намерен в главното скривалище на двайсето ниво и вече мога да го разгледам подробно. Снаряжението на Алекс е възможно най-минималното — двуцевка, гранатомет и чифт аптечки.

— Стрелец! — крещи той и маха с ръка.

Все още има страшно много муниции, но Алекс не стреля. Аз също.

— Ще те изработя, пич! — крещи той. — Чуваш ли? Ти си труп!

Върви след мен от първо ниво — и почти се изхитря да ме догони. Дали и той не е дайвър? Още един претендент за Медала за Всепозволеност? Хващат ме нервите, излизам от дълбината, улавям Алекс в мрежата на прицела и изстрелвам една след друга три ракети.

Той успява да се отдръпне и взривовете изтрещяват зад гърба му, разкъсвайки на парчета някакъв нещастник, който тъкмо е влязъл в нивото. Обаче ушите на Алекс заглъхват, той клечи и тръска глава, прави опит да се изправи. Прицелвам се с гранатомета, после свалям оръжието.

Ядът е отминал.

— Живей бе, ламер! — изкрещявам аз, мятам гранатомета на гръб и напускам нивото. Ако Алекс не е дайвър, още дълго ще си остане на моста.

На трийсет и първо ниво с мен се залавят чудовищата. Тук са около двеста, като се започне от тъпите и немощни мутанти и се завърши с летящите, скачащи и заравящи се в земята и асфалта нечисти сили.

Около седем минути стоя в началото на нивото — във фоайето на небостъргача — и разстрелвам радостно прииждащите изроди. Свършват патроните за уинчестъра и двуцевката, ракетите за гранатомета. Захвърлям използваното оръжие. Раняват ме на два пъти, налага се да използвам няколко аптечки.

Стъклото на фоайето се напуква, на него цъфва някаква полупрозрачна муцуна. Изродите продължават да прииждат.

Свалям от рамото си плазмагъна и откривам огън. Имам много енергийни заряди, защото още не съм използвал най-мощното от достъпните ми засега оръжия.

Цялото ниво гори.

Сините камшици на изстрелите сриват етажите заедно с гадините и останалите геймъри. Изпепелявам целия квартал.

Изродите са вън от играта.

Вървя през руините.

Няколко атаки — вече доста по-вяли.

Излизам от нивото с празни ръце. Много, много неприятно ниво. Разбира се, чудовищата са доста по-тъпи от хората, колкото и да се напъват програмистите. Но за сметка на това качеството се компенсира с количество.

На трийсет и второ ниво ме убиват моментално. При входа стои някакъв пич с уинчестър и ме разстрелва от упор. Нямам муниции, опитвам се на бегом да стигна до врага и да го пречукам с бокса, но три последователни куршума ме лишават и от последните остатъци живот.

Започвам нивото отначало. Без броня и с един пистолет, както си му е редът.

От ярост ми притъмнява пред очите. Разстрелвам гаднярчето, като се приближавам се към него на зигзаг, то изпуска уинчестъра и се просва по гръб. Започвам да тряскам главата му в асфалта, като изтръгвам по процент живот при всеки удар. Той даже не се опитва да се съпротивлява, само радостно мърмори:

— Убих Стрелеца! Убих Стрелеца!

Вземам всичките му оръжия — за съжаление те са малко, и отминавам, оставяйки на чудовищата да довършат полуживия идиот.

За щастие това ниво — „търговската улица“, — е доста лесно. Глътка въздух за онези, които са преминали през месомелачката в предходното. Дълги редици от супермаркети и тесни магазинчета… ако не се забиеш прекалено навътре, няма особена опасност. Набавям си двуцевка, гранатомет, бронирана жилетка и малко муниции. И избягвайки сблъсъците, се промъквам към изхода.

Към Неудачника… проклет да е.

Когато прониквам на територията на Дисниленд (до празнично украсения портал се търкаля окървавена кукла и купчинка детски кости) неволно си помислям, че вече може и да са спасили Неудачника.

Това ще е голям майтап.

Но Неудачника е налице.

Дълго се оглеждам наоколо, за да запомня обстановката. При последното ми преминаване през „Лабиринта“ този лунапарк просто го нямаше. Трийсет и трето ниво си беше кофти, но съвсем стандартно.