Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Пием кафе, ядем сандвичи. Някъде далеч в гората звъни гласът на птица.

— Сънувах лош сън — съобщава Вики.

— А сцена имаше ли? — питам аз и сърцето ми замира, сякаш в него пак се забива куршум.

— Не. Присъни ми се, че уж съм намерила падналата звезда, но тя вече беше изгоряла. Изтляла.

Сърцето ми отново трепва, отеква в слепоочията, кънтящо и мъчително.

Лоша поличба е да спиш във виртуалността.

Какви връзки са се изопвали между нас, заспалите в дълбината? Беззвучен шепот и сънени гримаси, напрегнати мускули и пърхащи мигли — всичко това се е претопявало в електронни импулси и се устремявало през дълбината.

За да докосне тази, която е била редом с мен.

И също е спяла.

За да се приплъзне в съня й.

Лоша поличба е да се спи в дълбината.

— Ще я потърсим утре — казвам аз.

Вики ме поглежда с ирония. Пита:

— Да не си племенник на милионер?

Свивам рамене.

— Искам да те видя пак. Просто да те видя.

Тя се поколебава, преди да попита:

— Кажи… не те ли привличам?

— Сексуално?

Вики кимва.

— Привличаш ме.

— Тогава… защо?

— Това не бива да е толкова лесно — аз също не намирам сили веднага да завърша: — И не трябва да е стока.

— Льоня, ти полудяваш.

— Възможно е.

— Та ти не знаеш коя съм. Това — тя рязко вдига ръце към лицето си — е маска. Грим. Аз мога да бъда всеки на този свят.

Мълча. Ти си права, права си. Не споря.

— Та нали в действителност може да съм бабичка? — безжалостно продължава Вики. — Грозотия. Извратеняк. Разбираш ли?

Разбирам.

Това за извратеняка, разбира се, е съмнително…

— Не прави глупости, Льоня. Не се влюбвай в мираж.

— Просто искам да те видя отново.

Тя се решава.

— Ще дойдеш в „Забавленията“ и ще помолиш да извикат Вики. Без поръчки. Става ли?

— А Мадам няма ли да се разсърди?

— Не.

— Добре — казвам аз и докосвам ръката й. — Разбрахме се.

Допиваме остатъка от кафето, дояждаме сандвичите. Вики ме поглежда, но мълчи.

Нека.

Вътре в себе си ликувам. Вътрешно съм стегнат и делови.

Отново съм двайсетгодишен хлапак, който ухажва капризна връстница.

Само че за разлика от хлапака не ми се завива свят при мисълта за леглото.

Разменяме си празни фрази и заедно вървим към изхода от градината. Вратата стои право в тревата, напомня ми сцена от някакъв стар детски филм. Вики я отваря и първа излиза в коридора на бордея, а аз я следвам.

Тихо и тъжно.

Посетителите не могат да се виждат едни други. Спокойно могат да се лекуват и зайчето, и лисицата.

— Време ми е — казва Вики. — Сега ще се задейства таймерът ми.

Кимвам. Как да не я разбере човек, таймерът е нещо свято.

— Благодаря.

— За какво?

— За падналата звезда.

Струва ми се, че тя иска да каже нещо. Но изглежда наистина времето й е било на привършване.

Вики се разтваря във въздуха.

— Довиждане — прошепвам аз. Слизам по стълбата. В хола клечи вече друг охранител, намигам му и без да чакам отговор поемам към изхода.

— Стрелец!

Обръщам се.

На горната площадка стои Мадам, леко облегната на парапета.

— Струва ми се, че не биваше да идвате при нас, младежо.

— Може би — съгласявам се аз. — Но просто така се получи.

Мадам въздъхва и ми обръща гръб. Нека.

Днес не ми трябва „Дийп-разводач“. Още помня маршрута на вчерашното си бягство, а изходът от „Лабиринта“ и входният портал са на пет минути пеша един от друг. Вървя по обичайно вечерните улици на Дийптаун и се оглеждам в очакване на засада.

Но от вчера до днес я хъсът на преследвачите се е уталожил, я са поолекнали кесиите им.

— Аз съм Стрелеца! — провиквам се аз на влизане в алената мъгла на портала. Всички се извръщат към мен и аз се смея и простирам ръце към пронизваната от мълнии арка. — Аз съм Стрелеца! Стрелеца! Стрелеца!

Днес се превъплътих в смъртта, а тя се превъплъти в мен.

Случва се понякога.

Изминавам нивата на „Лабиринта“, почти без да се крия, като избивам чудовищата и заобикалям другите геймъри. Геймърите също ме заобикалят.

Освен тези, които ми имат зъб от вчера, и тези, които отколе се смятат за герои.

Тях ги убивам.

И мен ме убиваха на два пъти. Първият път изгубвам цялото си оръжие и се връщам на старта на деветнайсетото, водното ниво. Така ме подреди цял отбор, към двайсет човека, нямам представа какви са тия сървъри на „Лабиринта“, дето успяват да координират действията на подобна тълпа.

Засягам се и ги избивам всичките. Един по един ги излавям в блатистите буренаци на градския язовир, гмурвам се и ги завличам под водата, където издържам доста повече от тях, понеже излизам от виртуалността. На последния — ако не греша, това беше Толик — му прерязвам гърлото с острото като бръснач листо на чуждопланетна блатна трева. Това е нещо ново в програмата на „Лабиринта“ — има възможност да се използват подръчни предмети.