Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Тя замълчава, после леко докосва с устни бузата ми.

— Спи. Езикът ти се заплита, Льоня.

Не споря. Изобщо не ми се спори с нея.

Още повече, че има право.

Затварям очи и заспивам — на мига.

Присънва ми се сън. Често сънувам — през деня съзнанието така адски се изморява, че просто е необходимо да се разтовари. А сънищата идват точно за да ни спасят от пороя от впечатления, да доизкажат онова, което е останало премълчано.

Обикновено не помня сънищата си. В главата ми се въртят само хаотични откъслеци, така и не осъзнати напълно. Но сега сънят е ярък и се врязва в съзнанието. Може би защото спя във виртуалността.

Стоя на сцена, зад тежкото платно на завесите. На сцената има човек с китара, неподвижен, сякаш прикован с невидими вериги. Той пее, но думите не достигат до мен. Между нас е дълбината — оживяла, превърнала се в призрачна стена. И аз се напрягам, опитвам се да тръгна към него, да разбия стената и да чуя думите. Но дълбината е тежка и еластична като гумена плоча. Отхвърля ме обратно, падам на колене, замирам, останал без сили да помръдна.

Певецът обръща глава към мен и ме гледа. Сякаш запява по-високо. Но аз все така не го чувам. Обездвижен съм от дълбината, сякаш са ме повили в пелени. Аз съм безпомощен.

Певецът кимва и се извръща. Изведнъж разбирам, че точно това е Неудачника от „Лабиринта“. Този, когото трябва да спася… да спася, а не да се търкалям коленичил под невидимата гумена тежест.

Но все така нямам сили.

От срещуположния край на сцената, зад завесата, изниква още един човек. Носи маскировъчен гащеризон, държи в ръце уинчестър. Ухилва се, загледан в мен, вдига оръжието. Това е Алекс.

„Не!“ — изкрещявам аз, но звукът потъва в дълбината.

Алекс стреля. Куршумът пробива грифа на китарата, струните изпищяват и се свиват на стегната спирала, бариерата на тишината се пропуква. Скачам, тежестта е изчезнала и певецът недоумяващо гледа убитата китара, Алекс презарежда, а аз вече тичам, скачам, събарям певеца на земята, закривам го с тялото си.

— Казах ти, че ще те изработя — произнася Алекс.

Стреля, куршумът се забива в гърдите ми, разкъсва сърцето, пронизва ме целия и улучва певеца. Тялото му потреперва и той умира.

Това е краят. Провалих се.

Изправям се, вървя към Алекс. Сърцето в гърдите ми вече не тупти, но какво ми пука? Аз съм дайвър. Единственият враг на дълбината, стражът между световете, онзи, който не биваше да се проваля. Свикнал съм да живея без сърце. Не могат да ме убият толкова лесно.

Залата зад гърба ми реве, аплодира, подсвирква, тропа с крака.

— Изработих те — казва Алекс и отпуска уинчестъра.

Зад гърба му излиза Вики. Протяга напред ръка — в дланта й има дебел слой сива пепел.

— Аз намерих онази звезда — шепне. Разтваря длан.

Пепелта се завихря, изтича на пода.

И тогава умирам.

Когато се събуждам, не мога да си поема дъх. Вече се е развиделило. Въздухът е опияняващо чист. Вики спи, притиснала се е до рамото ми зиморничаво сгушена.

Хубав сън, няма що…

Как беше в оня виц за Фройд… „Знаеш ли, дъще, има и просто сънища…“

А и общо взето казват, че да се спи в дълбината е лоша поличба.

— Вики… — докосвам я по рамото, тя трепва, но не се събужда.

Ставам, завивам я с края на одеялото, фенерът в тревата е угаснал, догорял. Отивам в къщичката.

Тя е мъничка, само с една стая — разкошна спалня, баня с вана, тоалетна и кухня. Изваждам от хладилника сметана, сирене, пастет. Сварявам кафе на котлончето, правя сандвичи, нареждам всичко на малкия поднос, връщам се при Вики.

Тя още спи.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Какво пък, добре си починах. Станало е три следобед.

Отидох до банята. Вкарах се в ред, даже си измих зъбите, като преди това свалих шлема и го стиснах под мишница. Когато се върнах в стаята, извадих от хладилника кутия лимонада, кисело мляко, парче салам. Тъпо съчетание, но какво значение има какво точно ще ям в реалността? Важното е да се натъпча.

Онази Вики, която е на екрана на компютъра, също дреме. Почувствах лек срам, срам пред програмата, на която изневерявам с човек.

deep

[Enter]

Милвам косите на Вики — почти истинската Вики. Шепна:

— Време е за ставане.

Тя се събужда. Поглежда ме с недоумение, после се усмихва.

— Благодаря.

— За какво?

— Ами… чудесно си починах. Рядко ми се случва…

— Донесох закуска — казвам аз.

— Това е мое задължение — казва Вики и въздиша с престорено недоволство. — Благодаря, Леонид.