Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Около лампата се въртят мушици, блъскат се в стъклото, безсилни да нахлуят при светлината. Хората са доста по-глупави от мушиците. Те винаги намират огън, за да опърлят крилете си. Но нали точно затова са хора.

Не чувам стъпки, върху раменете ми просто лягат нечии длани. Несигурно, плахо. Сякаш за да свикнат.

— Тук винаги ли е толкова тихо? — питам аз.

— Не.

Потрепервам. Даже гласът й ми е познат.

— Всичко зависи от гостите.

— Харесвам тишината — казвам аз, пак без да се обръщам.

— И аз — съгласява се тя. Може би и от желание да ми се хареса. А може и да е искрена.

И аз решавам да се обърна.

Тя е същата като на снимката. С къса пола — не сексапилно къса, а просто с удобна лятна дреха. В блуза от коприна с цвят на утринна мъгла. Обута е със сиви сандали, тъмните коси са стегнати с тясна лента на челото.

Погледът й е сериозен, изучаващ. Сякаш не съм клиент, чието обслужване е задължително, а наистина съм гост, когото може да приеме, а може и да изгони в нощта.

— Днес през целия ден ми викаха Стрелеца — казвам аз. — Но ти по-добре ме наричай Леонид.

Тя кимва в знак на съгласие.

— И… ако може — допълвам аз. — Ако може, нека те наричам Вики.

Следва дълго мълчание и аз решавам, че неволно съм я обидил. Но тя само пита:

— Защо? Напомням ли ти някого?

— Да — признавам си аз. — Все едно ще забравя и пак ще те нарека така. Хайде по-добре да избегнем недоразуменията.

— Хайде — съгласява се тя, сяда до мен и протяга ръце над фенера, за да ги сгрее като над огън. — Аз лесно свиквам с имената.

— Аз също.

Седим и мълчим. Усещам, как лека-полека пропадам — все по-дълбоко и по-дълбоко…

— Вики…

— Какво, Леонид?

— Голям глупак ли ще бъда, ако заспя сега?

— Не знам — казва тя. — Тежък ден ли си имал?

— Следващият ще е още по-тежък.

— В къщата има легло… както се досещаш.

Кимвам. Не ми се става и не ми се отива от живата в мъртвата тишина.

— А ако искаш, ще ти донеса одеяло — продължава Вики.

— Благодаря. Това ще е чудесно.

Тя става и аз събирам последните си сили.

Дълбина, дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Първо отидох до тоалетната. Слава богу, кабелите на костюма и шлема са достатъчно дълги. После се завлякох до леглото, рухнах върху завивките, като метнах настрана възглавницата. С виртуалния шлем главата ти и без това е нависоко. До сутринта вратът ми ще изтръпне, но сега не ми се излиза.

— Вики, пускай дийпа… — прошепнах на „Windows-Home“. Цветна виелица и отново съм в дълбината.

— Какво каза? — Вики стои до мен. Онази Вики, която е жива… почти…

— Не, нищо.

Вземам одеялото, разстилам го на земята, лягам. Момичето сяда до мен.

Гледам звездите. Те са толкова близо, толкова примамливо ярки. Липсват ми само прозрачни тънки криле — за да литна и за да се разбия в невидимото стъкло…

— Не си ли самотна тук, в тоя пущинак, Вики?

— А защо реши, че е пущинак?

— Звездите са прекалено ярки.

— Не. Тук е хубаво…

Ляга до мен и аз се отмествам, за да има място и за двамата на одеялото.

— Обичаш ли небето? — пита Вики.

— Да. Обичам да гледам звездите. Само дето изобщо не знам как се наричат.

— Изтрябвали са им имената, с които ги кръщаваме… — Вики докосва ръката ми. — Виж, падна звезда. Право над нас.

— Можем да отидем да я потърсим — казвам сериозно. Вики не отговаря веднага и аз с ужас разбирам, че сега ще ни се наложи да станем.

— Не — решава тя. — Ти едва се държиш на краката си, Стрелец. Ще я потърсим сутринта. Тъкмо звездата ще е изстинала и ще можем да я вземем в ръце.

— Сутрин е прекалено светло — отбелязвам. — По-добре утре вечерта.

— Ти си странен — тихо казва момичето. — Добре. Ще я потърсим утре.

— Намирала ли си някога падаща звезда?

Вики мълчи, но аз усещам, че клати глава.

— Виртуалността ни отне небето — прошепвам.

— И ти ли си го разбрал?

— Естествено. Светът се потапя в дълбината. В отражението на реалността. Защо да летим до Луната или до Марс, ако тук вече са ни достъпни всички планети? Изчезна тръпката. Изгуби се интересът.

— За сметка на това се развиват електронните технологии.

— Нима? „Осмицата“ просто си е едно яко 686… — преднамерено наричам „пентиум-про“ с името, което не е прието да се използва. — През последните пет години нищо ново не се роди. Тъпчем на едно място.

Вики тихо се смее.

— Господи… спор за развитието на технологиите… Леонид, все пак си в бордей.

— Знам. Не ти ли е интересно?

— Интересно ми е. Аз… аз просто съм отвикнала от подобни разговори.