Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Правим почивка в сянката на разрушена пицария.

Този път не ми се налага да уговарям Неудачника да хапне. Наблюдавам как съсредоточено дъвче последния сандвич. Не че имам нужда от храна, ламер, но можеше да предложиш да си го поделим…

— Защо искаше да убиеш онзи човек? — пита Неудачника.

Не се решавам да му кажа, че чуждото снаряжение би ни свършило добра работа.

— Той можеше да ни нападне.

— Не. Дик е добър.

— Дик?

— Да. Той се опита да ми помогне. Днес сутринта.

Мозъкът ми скърца от напъване.

Значи ни следи един от дайвърите на „Лабиринта“? Без да се меси, без да помага, но и без да пречи.

Всичко това е странно.

— Анатол също ли е добър? — опипвам плахо почвата аз.

Неудачника енергично клати глава. Но не се опитва да ми обясни какви са причините за неприязънта му към втория дайвър.

— А аз? — става ми интересно.

Неудачника спира да дъвче. Размишлява.

— Още не знам — обявява той заключението си. И с извинителен тон добавя: — По-скоро си добър.

Не си струва да прекъсвам завързалия се разговор. Предпазливо хващам Неудачника за ръката и казвам:

— Ти разбираш ли, че ни заобикаля виртуална реалност?

— Да.

Прекрасно! Това вече е наполовина свършена работа!

— Момче… как се казваш?

— Не мога да кажа — с очевидно съжаление признава Неудачника.

— Сигурен ли си?

— Не мога.

— Момче, ти си във виртуалността вече денонощие и половина. Това е много, страшно много. Тялото ти е изморено, нуждае се от почивка, храна, вода…

Надявам се гласът ми да звучи омайващо като на хипнотизатор…

— Трябва да изляза — съгласява се Неудачника.

— Ще ти помогна — обещавам отново аз. — Вече сме заедно. Но ако нещо се изпорти, ще е по-лесно да ти се помогне по друг начин.

Неудачника поглъща остатъка от сандвича и ме поглежда въпросително.

— Кажи адреса си в мрежата — моля го аз. — От „Лабиринта“ ще уведомят твоите провайдъри, те ще изпратят човек и той ще те изведе от дълбината ръчно. В това няма нищо срамно, заклевам се. На всеки се случва.

— Не, това е невъзможно.

— Чуй ме… ако толкова се притесняваш от случилото се или те е страх… аз сам ще дойда при тебе. Където и да си. Аз съм частно лице. Изобщо не ми пука за „Лабиринта“. Просто искам да разреша проблема ти. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Тогава казвай адреса… — за миг ми се струва, че съм победил. Наистина съм готов да изскоча от дълбината, да купя самолетен билет и да потегля към дома на Неудачника. Ако ще на Сахалин или до Магадан.

— Не.

От яд удрям с юмрук по стената и наранявам кокалчетата на пръстите си. И командвам:

— Тогава ставай!

Изходът от „Дисниленд“ се намира във вътрешността на огледален лабиринт. Лабиринт в „Лабиринта“… завива ми се свят, когато си представям тази матрьошка от виртуални пространства.

— Значи така… — казвам аз на минаване покрай превърналото се в каменна статуя мустакато старче, стиснало с гранитни пръсти тесте рекламни листовки. Старчето наскърбено наблюдава излизащите от нивото геймъри. — Аз тръгвам пред теб. А ти се движиш плътно зад мен, ясно? И гледай пръв да забележиш врага. Имаш зорко око.

— Добре — казва Неудачника.

Влизаме в огледалния лабиринт. Отначало това е обикновен коридор с огледала по стените. После започва да се разклонява, да се редува с колони, и аз съвсем изгубвам ориентация. Наоколо има десетки двойки дайвъри и Неудачници. Светът се раздробява, върти, плува.

Дяволска работа.

В истинските огледални лабиринти, по които толкова си падат режисьорите на евтини фантастични кино приказки, нещата изобщо не стоят така. Няма начин да объркаш реалността с илюзията, колкото и да се стараят режисьорите.

Тук няма разлика.

Замислям се дали да не изляза от дълбината. Всъщност от това не би имало особена полза. Подробната илюзия ще се смени със схематична и това е всичко.

— Внимавай, Неудачник! — предупреждавам аз, като машинално го наричам с измисления от Гилермо прякор. Неудачника не възразява.

Бродим двайсетина минути из огледалния лабиринт и накрая излизаме в голяма зала.

Също огледална. Тринайсетостенна призма.

Покрай ръбовете на стените стоят компютри. Изходът!

А под тавана има балкончета и на всяко стои по двойка чудовища. Такива още не бях виждал — огромни изпъкнали очи, дълги ръце, стиснали здраво винтовки, люспести тела. В останалото са съвсем човекоподобни.

— Назад! — крясвам аз. И Неудачника сякаш трепва в стремежа си да отскочи назад, в огледалния проход. Обаче в този момент чудовищата започват да стрелят.