Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Спри! — крещи Дик и скача от мястото си. — Леонид, още една крачка — и ще те убия. Това е игра, разбираш ли?

Отдръпвам се от Анатол. Дик е прав, ставащото в „Лабиринта“, не бива да се мери с критериите на реалния живот или дори на Дийптаун. Това е дълбина в дълбината.

— Как се държа той? — питам.

— Обясних му всичко предварително! — Анатол също е настръхнал. — Да не мислиш, че ми беше много кеф? Всичко му обясних, стрелях с уинчестъра право в главата му. Мислех, че поне ще започне да се съпротивлява. А той отначало се опитваше да избяга, после просто седеше и чакаше!

Сега е ясно защо Неудачника има такова мнение за него.

— Леонид, това е игра — повтаря Дик. — За да преминеш седемнайсето ниво, трябва да бъде застреляно момченцето, което е завързано за вратата към тунела. Ти това направи ли го?

Направих го, разбира се… Просто не беше възможно да го развържа.

— Това беше само програма, Дик. Картинка и звуков файл. Тя ми пречеше да отида при жив човек.

— А колко души разстреля първия ден, за да си заработиш реномето? — крещи Анатол. — И не ми говори за честни двубои! Ти си дуумър от старата школа, ти си дайвър! Всичките персонажи на „Лабиринта“ нямат и половината от твоите възможности при един двубой! Ти можеш да изскочиш от дълбината и да не усещаш болката! Да стреляш като в стрелбище! Да преминеш по жица като въжеиграч!

Той замлъква, мръщи се.

— Онова в Ал-Кабар твоя работа ли е?

Кимвам.

— Красиво… — Анатол изпуска парата също толкова бързо, колкото се е разгорещил. — Общо взето нещата са такива, Леонид. Няма да ти пречим. Опитай. Но ни остави на мира. Ние си вършим нашата работа.

— И сега е наш ред — добавя Дик. — Ела след шест часа. Ако дотогава не измъкнем момчето, пак ти ще си на ред.

Не споря. Те са домакини, аз съм гост.

Изправям се и тръгвам към компютъра до стената.

— Ей, Леонид, знаеш ли защо не изби ескорта от гвардейци веднага?

Клатя глава в знак на отрицание.

— И програмите могат да мамят. Където и да стреляш, точен ще е последният изстрел.

Какво пък, благодаря за информацията… Докосвам клавиатурата, записвам се.

— След шест часа — казва след мен Дик. — Не по-рано!

Този път в залата с колоните хората са по-малко. Все пак има към десет човека, които пийват бира и явно чакат мен.

Подминавам ги.

— Стрелец!

Обръщам се. Две непознати момчета и дългокосо момиче се приближават към мен.

— Да, аз съм Стрелеца — съгласявам се.

— Кой си ти? — пита прегърбен очилатко. Мнозина си придават такава миролюбива външност, за да приспят бдителността на съперниците.

Разчистване на сметките със стрелба май няма да има. Е, добре. Вчера всички беснееха, но за денонощие страстите са се поохладили.

— Няма значение кой съм.

— Стрелец, какво се опитваш да направиш? — включва се в разговора момичето. — Просто играеш, така ли?

— Не.

— Тогава какво искаш? През целия ден са те виждали на трийсет и трето ниво. Да не си заседнал там?

— Не.

Делегацията тъпче на място, после момъкът с очилата вдига ръце.

— Мир, Стрелец?

— Мир — отговарям с недоумение.

— Народа го е страх да минава през трийсет и трето ниво — пояснява той. — На трийсет и второ са се струпали към петдесет човека. Ако не гърмиш по геймърите, те също няма да те закачат, Стрелец. В противен случай се обявява голямата хайка. И то не само в Сумрачния Град.

— Добре — съгласявам се аз. — Само при едно условие обаче… в самото начало на нивото клечи въоръжен с пистолет хлапак. И него няма да го закачате.

Цайса и момичето се споглеждат.

— Разбрахме се, Стрелец.

Стискаме си ръцете.

— Да отидем в „BFG“? — предлага момичето.

Редно е сключеният договор да се полее с бира. А аз имам шест свободни часа. Кимвам. Остатъкът от делегацията се присъединява към нас и сплотената ни група се изнизва от залата с колоните. Оглеждам се — Алекс не е сред спътниците ми или пък се крие в друго тяло.

— Ако някой наруши уговорката и ме нападне…

— Това ще са твои и негови проблеми — потвърждава очилаткото.

— Прекрасно.

— Ти дуумър ли си, Стрелец?

— Да.

— Сигурно си играл още на „тройка“?

— На „двойка“.

— „Doom“? — с ирония пита очилаткото.

— Не, разбира се. „Волфенщайн“.

Следва шумен изблик на одобрение. Повечето само са слушали за най-примитивната от триизмерните игри.

— Между другото — казва момичето, — скоро се запознах с един пич, който влиза в Дийптаун с „тройка“.