Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Какво?! — очилаткото е смаян.

— Каквото чу. Без шлем и костюм, на сухо. Разправяше, че е сержант на срочна служба. Работи някъде в тундрата, в станция за космически комуникации. Оборудването им било направо за музея. Но имат връзка с „Интернет“, през някаква военна локална мрежа. Качил на „386-DX-40“ дийп-програмата, влязъл в Дийптаун през някакъв гейт и тръгнал да се шляе из града. Забелязах го заради отсечената походка — веднага си личеше, че модемът му е скапан.

— Блъфира — клати глава очилаткото. — Не може да се влезе във виртуалността с „тройка“.

— Защо? Ако е с „копро“, няма проблем!

Започва се дълъг спор дали става да се влезе във виртуалността с „IBM-386“ и дали за това спомага математическият копроцесор — „копро“. Не се намесвам, слушам, въпреки че знам отговора.

Става.

Самият аз започнах с „тройка“. Също без шлем и костюм, като хипотетичното войниче, предприело най-необикновената самоотлъчка в историята.

Но такава информация не се споделя наляво и надясно.

Както си приказваме, стигаме до „BFG-9000“. Постройката е малко зловеща, издържана е в стила на „Лабиринта“ или по-точно на неговия предшественик, играта „Doom“. До масивната желязна врата стоят две чудовища с ливреи и аз инстинктивно правя рязко движение с рамо, за да грабна в ръце изхлузилата се вече несъществуваща винтовка. Най-смешното е, че още няколко човека правят същото като мен.

Играта „Лабиринт“ не прощава на никого.

Изблъскваме чудовищата портиери и нахълтваме в ресторанта. Обстановката е до болка позната — това е последното ниво на играта „Doom-2“. Огромна зала, наполовина залята с блещукаща зелена течност, наполовина заета от каменна тераса с наредени на нея маси. На стената над зелената помия се мъдри муцуната на гнусен демон, от чието чело периодично изхвърчат въртящи се кубчета. Над терасата кубчетата се пукват, за да се пръкне поредния изрод, който ще броди броени секунди между масите, преди да се изпари. Никой не им обръща внимание — за разлика от играта тук те са безплътни и безопасни.

— Нивата бяха лесни — подхвърля едно хлапе от нашата група. Затрайвам си. Бих искал да го видя на това ниво, дори без виртуалност. Да погледам подвизите на младото поколение. Единици успяваха да изминат нивото честно, без да въвеждат кода за безсмъртие.

Сядаме до зелената помия, като събираме няколко маси. Пристига келнерът — също изрод, летящо алено кълбо с изпъкнали зъркели.

— Бира! — поръчва очилаткото. — Маркова, за цялата компания! Аз плащам!

Чудовището отваря уста и аз инстинктивно се отдръпвам. Но от муцуната не изхвърчат огнедишащи черепи, а запотени халби бира.

Двама идиоти се изсмиват. Останалите се споглеждат с разбиране.

Каква е разликата между обикновения човек и дуумъра? Дуумърът първо наднича зад ъгъла и чак след това завива.

Дуумърът разпознава отдалеч себеподобните. Старите геймъри не се изненадват от реакцията ми.

Вдигаме халбите и се чукаме.

— За примирието! — провъзгласява очилаткото. — Между Стрелеца и всички нас!

Бирата е гъста, тъмна, не е „Гинес“, а нещо със сходен вкус. И е много силна.

Интересно, каква е тая магия, с която собствениците на ресторанта са се изхитрили да направят така, че несъществуващата бира да въздейства като силна?

— Дамир — представя се очилаткото.

— Стрелеца.

Дамир кимва, примирен с факта, че няма да сваля маската си. Не знам защо ми се струва, че тази му външност е пълна противоположност на реалния му облик. Сигурно е висок и як.

Обратната маскировка е нещо обичайно. Чел съм две-три психологически изследвания за дълбината, където се констатира, че този метод се използва в две трети от случаите.

— Защо не си се появявал преди в „Лабиринта“? — интересува се Дамир.

— Не ми е интересно — признавам си аз.

Демир приема фразата ми спокойно, а младежта започва да се мръщи.

— Случайно да си бил на московския турнир на дуумърите през деветдесет и седма? — интересува се отново Дамир.

— Не.

— Все едно, твоят стил ми е познат — решава Дамир. Седим, пием си бирата. Честно казано се радвам, че редовните геймъри на „Лабиринта“ ми предложиха примирие. Ако там ми налети цялата глутница, никакви дайвърски номера няма да ме спасят.

Междувременно залата живва. Отнякъде се появява мургав и дългокос младеж с китара. Смутено се усмихва, размахва ръка за поздрав, стъпва върху помията. Течността под краката му съска. Стига до малката бетонна площадка в центъра на зелената зона, където има стол, сяда на него и нехайно започва да настройва китарата. И аз му махам с ръка, въпреки че няма начин да ме познае в облика на Стрелеца. Тази личност е легендарна в дълбината, не само е хакер от старата школа, но и бард. Отдавна не се бяхме засичали. Обикновено гастролира в „Трите прасенца“, където според слуховете даже има малък дял. Напълно е безразличен към „Лабиринта“ и отбиването му тук е рядък шанс. Той отмята коси от челото си и запява: