Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Много ми се иска да се спусна там — казва Вики, като гледа езерото.

Мълчаливо кимвам в знак на съгласие.

— Страшничко е. Пътят е доста труден — казва с въздишка Вики. — Ако се завърже въже за прозореца, лесно ще достигнем до пътечката. Но на северния склон преди половин година имаше свличане. Пътечката със сигурност е затрупана.

Обръщам се към нея и я поглеждам в очите.

Не, тя не лъже и не се шегува.

— Искаш да кажеш, че всичко това е живо? — питам аз. — Мога да отида там, така ли? Да изкача върха, да се изкъпя в езерото?

— Водата е ледена, ще изстинеш.

— И всичко това живее? Пада сняг, спускат се лавини, разразяват се бури?

Вики кимва.

— За да се поддържа такова пространство, е нужен отделен сървър.

— Два сървъра. Единият е изцяло зает, а другият поддържа и заведението.

Поемам глътка студен въздух. Питам:

— Така… и защо работиш тук? Всяка фирма ще те вземе за пространствен дизайнер, стига да им позволиш да погледнат през това прозорче!

— Имам си причини — казва Вики, като леко повишава тон, и аз разбирам — въпросът е неуместен.

Свобода за всеки и във всичко.

Може би й харесва да бъде виртуална проститутка?

— Благодаря — казвам аз.

Вики са намръщва с недоумение.

— Благодаря ти, че ми позволи да видя всичко това — обяснявам аз. — Нали не пускаш всеки тук?

— Не всеки. А ти ще ми покажеш ли картините си? — с усмивка пита Вики. Трепвам. — Ти каза, че не умееш да измисляш имена. Значи си се занимавал с това.

А така. И аз съм се издънил. И също като Вики не съм забелязал грешката си.

— Отдавна съм спрял да рисувам — признавам си аз. — Така се получи. Може и да е за добро, все едно не съм способен да постигна нещо подобно.

Вики дори не се опитва да ме опровергае от учтивост. Тя добре знае цената си.

— Знаеш ли, исках да те поканя на ресторант — казвам аз. — Ако се съгласиш…

— Не.

Чувствам се като нищожество. Не знам защо, но бях сигурен, че Вики ще се съгласи, че ще й харесат „Трите прасенца“, че ще постоим над планинската река — нищо че не аз съм създавал онзи пейзаж, но аз го обичам…

— Разбирам — казвам аз.

— Не, не разбираш. Работата не е в клиентите, в момента е затишие, а момичетата ще ме сменят. Аз съм тази, която те кани. В нашето ресторантче.

Нищо не разбирам, но се съгласявам. Вики ме оглежда взискателно, оправя яката на ризата ми.

— Става — решава тя. — Да тръгваме.

— Далече ли е?

Вики само се усмихва, грабва от масата някаква велурена чантичка. Излизаме в коридора и аз забелязвам, че вратите вече не прискърцват любопитно.

— Хайде, хайде…

Вървим, благонравно хванати за ръце като възпитани деца на разходка. Коридорът свършва с виеща се стълба, ние се изкачваме по нея. Изброявам седем извивки, преди на пътя ни да се изпречат тежки кадифени пердета. За миг ми минава през ума, че пространството тук е изкривено, и ние ще се озовем в хола на първия етаж.

— Нищо да не те учудва — казва Вики и пристъпва напред.

Следвам я с пълната убеденост, че мога да изпълня тази нейна молба.

Излизаме на морски бряг.

Залезът обагря небето в оранжево и златисто. Морето диша уморено, милва брега. Пясъкът под краката ни е черен. Целият плаж е черен като антрацит. Знам, че има такива плажове. Никога не съм предполагал, че е толкова красиво.

На брега има чадъри, а на белите маси под тях са насядали хора. Всичките са живи, а не програмни отливки, веднага го усещам. Повечето са момичета, само на масичката, която е най-близо до морето, седят двама мускулести младежи. Освен това на дългия бар плот се е настанил кльощав образ по боксерки.

— Това е зоната ни за отдих и развлечения — прошепва Вики. — Да вървим.

Сядаме на една свободна маса, Вики се навежда към мен:

— Тук сме на самообслужване. Отиди на бара да ми вземеш шампанско.

Вървя и краката ми затъват в пясъка. Трима мъже и двайсет жени ме наблюдават. Всичко изглежда до немай-къде странно — сякаш през крайбрежието е преминал чудовищен тайфун и е отнесъл хотелите и къщите, но е пощадил част от ресторантчето на открито. Впечатлението се подсилва от забулената с щори врата, през която сме влезли — тя се извисява самотно насред черния пясък.

— Привет! — казва ми образът на бара и бързо ми тика ръка.

Машинално стискам дланта му.

— Вики обича сухо шампанско — казва момъкът. — Само да не е френско, вземи „Абрау Дюрсо“, то е някъде вляво под бар плота… За първи път ли си на това място? Не съм те виждал преди. Днес е свободен ден и всички девойки са се събрали тук. Сега ще те обсъждат надълго и нашироко.