Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Затова хич не се обръщам.

Охранителят спира до вратата, на която е сложена снимка на умислено черно котенце. Почуква.

— Да? — чува се в отговор и аз трепвам, защото гласът ми е познат.

— Посетител — казва гардът.

— Нека влезе.

Охранителят леко ме потупва по рамото и се отдалечава. От полуотворените врати шепнешком го питат нещо, но той запазва мълчание.

Влизам, съпроводен от присмехулния поглед на котето.

Стаята е като на планинска хижа. Прозорецът е широко отворен, отвън полъхва студен вятър. Шуми река. Вики седи пред прозореца на обикновен дървен стол и се оглежда в малко огледалце. До нея, върху грубо скована маса, стои комплект модерна козметика.

— Привет — подхвърля тя. — Почакай ме мъничко, става ли?

Кимвам и се оглеждам. На стената висят акварели, не са ми познати, почти на всичките има планини, мъгли, борови гори. На пръв поглед изглеждат еднообразни като кич, изложен за ежеседмична разпродажба. Но когато се вглеждам по-внимателно, кимвам с одобрение. Това не са щампи, рисувани от обиграна ръка, а просто цикъл.

— Как би ги нарекъл? — пита Вики, без да се обръща. Лесно й е, има си огледалце.

— Нямам представа — признавам си аз. — Винаги съм имал проблем с измислянето на имена. Ами, например…

Преминавам покрай стената, като предпазливо докосвам рамките. Планини или една една-единствена планина, но в различни ракурси, пълзящи филизи от гъста мъгла, впили се в стръмните склонове борови гори. Утринен хлад и сух втечнен въздух. Звъняща струя на поточе, шепот на вятър — сякаш картината е способна да предава звука.

— Лабиринт — казвам. — Лабиринт на отраженията.

Вики черви устните си. Замислено се съгласява:

— Може… важното е, че е неразбираемо. С такива имена са по-продаваеми.

— Това твои картини ли са?

Последните дни мисълта ми е адски бавна.

— Да. Това не ми подхожда, така ли?

— Подхожда ти. Но аз мислех, че просто си ги подбрала с вкус.

— Ама и мъжете станаха едни… — Вики най-накрая става. Носи бяла ленена рокля до коленете, сандали, сребърен медальон на верижка. — Това ли е комплиментът за първа среща?

— За втора — опитвам се да отвърна на шегата с шега.

— Не, за първа. Сутринта се видяхме по работа.

— Тогава започвам с комплиментите — мърморя аз. — Ти си умна, красива, талантлива…

— Добави — прецизна — Вики стяга косите си с бяла лента.

— Не, по-добре да добавя — щедра. Да се продават такива картини е подвиг.

— Нищо работа е — с лекота се изплъзва Вики. — Продавам реалните оригинали. А тези оставям за себе си. Те са по-добри.

Вики не забелязва каква грешка е допуснала. Това безумно ме радва. Бързам да попитам:

— В какво са по-добри?

— Те звучат.

Значи такава била работата. Шумът на вятъра и плискането на водата, долитащи от картините, не са слухова измама.

— Ражда се ново изкуство — казвам аз.

— То се е родило отдавна. При това не само едно. Просто засега не сме наясно, че става дума за изкуство. Когато пещерният човек е рисувал елени по стените, това също не е било признато веднага за творчество.

— Ако е така, то целият Дийптаун е произведение на изкуството.

— Разбира се. Не целият, но тук-таме — несъмнено. Ела тук.

Вики безцеремонно ме хваща за ръката и ме повлича към прозореца.

— Виж.

Ето какво било. Вики е рисувала от натура… Само че дали в природата съществуват такива гори?

Най-високият връх в центъра — със сигурност не. Той се издига на около десет километра в небето и се изскубва от планинската верига като горд бунтар. Край него се кълбят облаци, безсилни да го захлупят със своята шапка. Планината сякаш е нарязана на слоеве — тъмната горска зеленина, резедавата ивица на алпийските ливади, снежния пръстен и сивия, мъртъв гранит на върха.

Между нашата хижа — а тя също е кацнала доста нависоко — и върха гигант се е разпростряло езеро. Не от най-големите, но идеално кръгло, бих казал — нарисувано, ако не беше толкова живо. Водата е тъмносиня, тежка, на ръба на вледеняването.

Аз мълча.

— Не се ли страхуваш, че това е марков реквизит за капризни клиенти? — пита Вики.

— Как пък не. Изтрябвал им е.

Гледаме планините.

— Дълго ли ги рисува? — питам тихичко аз.

— Две години — безгрижно казва Вики.

Кимвам. Това си заслужава да изгубиш и повече време. Не са щампованите красиви пейзажчета, които се продават на всеки ъгъл. Струва ми се, че дори да взема много силен бинокъл, няма да ми се наложи да мислено да дорисувам каквото и да било. Картината е направена цялостно — в нея има всичко.