Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Всичките канали ли са заети? — ужасявам се аз.

— Ще намерим един за теб — решава Андрей. Протяга ръка, натиска нещо. — Нищо работа… Какъв късмет! Прекъсна връзката и един канал се освободи! Хайде, само че побързайте!

Дръпвам Вики за ръката, повеждам я към вратата в каменната стена на ресторанта. В пристройката нареждам:

— Индивидуално пространство за нас двамата! Никакъв достъп за други!

— Прието — прошепва таванът. — Никакъв достъп за други. Вие сте гости на ресторанта. „Трите прасенца“ ви пожелават приятна почивка.

— Направо жестоко — иронично казва Вики. — А ти постоянен клиент ли си тук?

— Да.

Не навлизам в дребните детайли, като дайвърската афера с издирването и поставянето на място на рекетьорите, свили от собственика на заведението оригиналните финансови файлове. Ако не бях разубедил тая шайка недоучили хакери, Андрей щеше бая да се охарчи. Или за рекетьорите, или за данъчната инспекция на Дийптаун. А така… всичко се размина кротко, даже рекетьорите в крайна сметка останаха доволни. Че са се отървали толкова леко.

Навлизаме в есента.

Вики спира за миг и се оглежда. Вдига от земята изгнило листо, мачка го с пръсти. Докосва кората на дървото.

Чакам. И аз се колебая също като нея, когато влизам в нови виртуални пространства. Вярно, че тогава аз излизам и от дълбината, за да преценя какъв е истинският облик на местността. Това е недостъпно за Вики, но и пространствените дизайнери си имат своите методи.

— Страхотно — казва тя. — Може да е дело и на самия Карл Сигсгорд… Хваща ме завист.

— При теб не е по-лошо — утешавам я аз, но Вики клати глава:

— Не във всичко. Той има невероятно чувство за мярка. А аз се увличам…

Тя като дете подритва с крак листата, те вяло политат и падат. Вече са летели колкото им е било писано.

— Да тръгваме. — Аз я хващам за ръката и я повеждам към реката. Масата е сервирана като за банкет. Голямо блюдо със специалитета на заведението — печено свинско „По прасешки“. Любимият ми глинтвайн плюс приличен асортимент от вина.

Вики не гледа масата, застанала е на ръба на високия бряг и се взира в далечината. Заставам до нея. До брега отсреща потокът плакне клоните на повалено дърво. Навярно е имало буря. И това пространство е живо, също като планините на Вики.

— Благодаря — казва тя и на мен ми става хубаво. Мисля, че трябва да й покажа и морския бряг, и кътчето от старата Москва, които стигат до ресторантчето. Но и това ще го отложа за по-късно. Тепърва ще имаме време, сигурен съм.

Иначе защо е всичко това?

— Знаеш ли, много рядко излизам от своето пространство… — казва Вики. — Не знам защо.

Тя се колебае, но продължава:

— Сигурно се страхувам да не видя някой от онези, които идват при нас… да не ги видя такива, каквито могат да бъдат. Весели, добри, мили хора.

— Защо?

— Тогава ще излезе, че всички хора са двулични. Нали ние сме бунище, Леонид. Бунище, където изхвърлят целия натрупан в душите боклук. Страха, агресията, незадоволените желания, презрението към себе си. В твоя „Лабиринт“ вероятно е същото.

— Не е мой. Там съм по работа.

— Тогава ти е по-лесно. А при нас идват сополанковци, които нямат търпение да станат мъже, мъже, на които им е омръзнало да бъдат такива, изтормозени от приятелките си младежи, за да се сдобият със самочувствие… Понякога идват и пробват всички албуми. Казват, че в живота трябвало да се опита от всичко.

Отново се овладявам и не я питам защо работи в „Забавленията“.

— Защо влачим със себе си в бъдещето най-лошото, което е в нас? — казва Вики.

— Защото го има. И няма къде да се денеш. Представи си, че наоколо има само джентълмени в смокинги, дами с вечерни тоалети, всички говорят умни и красиви думи, всички се държат учтиво и културно…

Вики тихо се смее:

— Не ми се вярва.

— И на мен също. Всяка обществена промяна — техническа, социална или комплексна — от сорта на дълбината, по никакъв начин не е променяла индивидуалния морал. Постулирано е всичко, каквото ти скимне — от презрението към робите до равенството и братството, от аскетизма до пълната слободия. Но изборът винаги е бил индивидуален. Глупаво е да се смята, че виртуалността е направила хората по-лоши, отколкото са. Смешно е да се надяваме, че ще ги направи по-добри. Даден ни е инструмент, а дали ще строим, или ще си разбиваме черепите, зависи от нас.

— Не това е инструментът, Льоня. Всички разбират, че в действителност седят вкъщи или на работа, облещени в екрана или нахлузили шлема. Ето защо е възможно всичко. Това е игра. Мираж.