Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Говориш като александристите.

— Не, и техният подход не ми допада. Нямам никакво желание да се превръщам в поток електронни импулси.

— Вики… — Ръката ми ляга на рамото й. — Не си струва да гадаем бъдещето, нито да се тормозим. Дълбината е на пет годинки. Тя е още дете. Взима всичко, което й падне, говори глупости, смее се и плаче без повод. Ние не знаем каква ще стане, когато порасне. Не знаем дали няма да се появят нейни братя и сестри, които ще са подобри. Трябва просто да й дадем време.

— Трябва да й се даде цел, Льоня. Гмурнахме в този свят, без да сме разбрали оня, който остана зад гърба ни. Не се научихме да живеем в единия свят, а създадохме друг. И не знаем накъде да вървим. Към какво да се стремим.

— Целта ще се появи — казвам без особена убеденост. — Все пак, дай на дълбината време… позволи й да се осъзнае.

— А може би тя вече се е осъзнала? — насмешливо казва Вики. — Оживяла е. Като във фантазиите на хората, които никога не са били в нея? Може би сред нас се разхождат хора, които ги няма в реалния живот? Отражения на празнотата. Може би ти или аз изобщо не съществуваме? И всичките ни представи за реалността са фантазии на оживялата мрежа?

Изведнъж ме хваща страх.

Не, не съм склонен да мисля, че в действителност ме няма.

И за Вики съм почти спокоен.

Но ми се струва, че познавам кандидат за „отражение на празнотата“.

А Вики продължава, сякаш си е поставила за цел да ме подлуди.

— Представи си какво би могло да стане. Стотици хиляди, а може би вече милион компютри са включени постоянно в мрежата. Потоци информация се носят между континентите, настаняват се по хостовете и рутърите, утаяват се в паметта на машините. Несъществуващите пространства живеят по свои закони, променят се. Падат листа от дърветата, нашите стъпки оставят следи, гласовете ни отприщват лавини. Информацията се дублира, обърква се, смесва се. Програмите са послушни, те създават отливки, обвивки, но кой знае кога точно обвивката ще се запълни с истински разум?

— Всеки хакер, който те чуе, ще умре от смях — казвам сковано.

— Не съм хакер. Просто наблюдавам какво се случва наоколо. И си мисля какво би видял човек, дошъл от никъде и появил се в Дийптаун с твърдата убеденост, че е истински и жив? Маниерничещи позьори? Хора, които се лутат из „Лабиринта“ и с радост се избиват помежду си? Психопати, развличащи се в бардаците? Тук има всичко, което съществува и в реалността. Слънце и небе, планини и море, градове и дворци. Пространства в пространствата, смесване на времената и народите, на достойнствата и пороците. Всичко! Всичко и нищо. А на нас ни трябва само онова, което е отвратително в реалния живот. Смърт, кръв, фалшива красота и присвоена чужда мъдрост. Така че какво ще си помисли дълбината за хората, ако се научи да мисли?

Аз мълча. Спомням си Неудачника, който убива чудовищата с пистолет, но никога не стреля в геймъри. Който не казва името и адреса си. Който вече две денонощия кисне във виртуалността — но езикът му не се заплита от жажда и краката му не се подкосяват. Който не разбира, че бягащото от мутантите дете е само стотина килобайтова програма на сървъра на трийсет и трето ниво.

Спомням си думите на Човека Без Лице — „Сега нещо се промени“. Та това си беше директно подсказване — заедно със споменаването на Невидимия Бос и Изгубения Пойнт. Случило се е нещо, което няма аналози, освен във фолклора.

И ме побиват тръпки.

Не може да има случайност петнайсет пъти подред — дайвърите на „Лабиринта“ биха измъкнали Неудачника… ако самата мрежа не пречеше на това. Неудачника няма къде да бъде измъкнат от дълбината — той живее само в този свят. Той е прикован към „Лабиринта“, към света на изстрелите и предателствата, кръвта и руините. Той умира и оживява, без да разбира какво се случва с него.

— Вики… — шепна. — Вики, да не дава Господ…

— Какво? — тя ме поглежда и отстъпва крачка назад. — Какво ти става?

— Да не дава Господ да си права… — шепна аз. — А на мен ми се струва, че си права…

Тя ме хваща за ръката, стиска я, силно, почти до болка, крещи:

— За колко часа си настроил таймера? Къде живееш? Льоня, опомни се! Ти си жив, истински си! Говоря глупости, глупости!

Става ми смешно — Вики се е изплашила за мен.

— Добре съм — казвам аз. — Жив и истински съм. Нямам дийп-психоза. Но познавам човек, който не може да бъде жив.

Колкото и да е странно, Вики се успокоява. На нейно място бих се изплашил още повече.

— Аз също съм срещала такива… — отговаря.