Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Куршумите се врязват в огледалния под и в тялото ми се забиват остри игли. Стрелям наслуки в едно от балкончетата, наясно съм, че само едното е истинско, а всички останали са отражения.

Огнен ураган, огледалната зала се забулва от дим.

Гърмят изстрели. Раняват ме в дясната ръка, аз се сгърчвам от болка, прехвърлям тежката тръба на гранатомета на лявото си рамо. Няма време дори за изход от виртуалността.

И Неудачника се втурва обратно в залата.

Стоим рамо до рамо, стреляме в проклетите огледала и те се пръскат с подигравателен звън. Раняват ме още веднъж, аз изкрещявам, но продължавам да стрелям.

И последната граната не намира целта, аз хвърлям гранатомета по едно от трите оцелели балкончета и улучвам — стъкло!… после сграбчвам плазмагъна и правя труден избор между двете последни цели.

Погрешен избор.

Синият огнен бич халосва помътняващо огледало.

Енергийната клетка е празна.

Едното чудовище е мъртво, може би засегнато от енергийния разряд или пък съсечено от отломките на огледалото. Но второто продължава да стреля. Винтовката му е насочена към мен, то натиска спусъка.

Неудачника ме закрива с тялото си.

Той поема целия откос и се свлича. Чудовището презарежда винтовката — ловко, сръчно… а аз стоя вцепенен, неспособен да осъзная случилото се.

И няма как да отвърна, нямам с какво да стрелям.

Изстрелът гръмва ниско над самото ми рамо, оглушава ме. На балкончето лумва огнено кълбо, изпепелява чудовището, изплисквайки на всички страни гъвкави бичове на енергийните разряди в опит да намери още някоя цел.

„BFG-9000“.

Оръжието, с което така и не успях да се снабдя по време на препускането из нивата.

Дори не поглеждам кой е стрелял. Навеждам се над Неудачника.

Лицето му е кървава маска, гърдите са разорани от куршумите, но той все още е жив — петте прощални секунди, подарени от играта…

— Отражението… — шепне той.

С длан избърсвам кръвта от лицето му и се изправям.

Зад мен стои едър мъж с пълен брониран екип, окичен с оръжия като новогодишна елха. Лицето му е студено и спокойно, дихателният филтър е смъкнат под брадичката.

— Трудно се убива гвардейският ескорт на Принца на Пришълците — казва той. Гласът е тих, но под сдържаността се усещат бушуващи емоции.

— Ти си дайвър… — прошепвам аз.

— Ти също.

Гигантът с броня не прилича на човека, който ни следеше.

— Анатол?

Той кимва и аз си спомням за правилата на учтивостта от кодекса на дайвърите.

— Леонид — представям се аз.

Дайвърът на „Лабиринта“ кимва и мята „BFG-9000“ на рамото си. Вероятно сме се срещали на някоя сбирка. Просто е бил в друго тяло — както и аз, всъщност. Анатол се доближава до трупа на Неудачника, поглежда го в лицето и кимва.

— Както винаги.

Той лекичко подритва Неудачника с крак, сякаш за да се убеди, че той наистина е мъртъв.

И тогава аз го удрям по лицето. Удрям го толкова силно, че Анатол отлита към стената.

Разтървава ни Дик, вторият дайвър на „Лабиринта“, този, когото Неудачника нарече добър човек.

Бием се около пет минути, не до смърт, а просто за да излеем яростта и омразата си. Дик провира между преплетените ни тела цевта на своя „BGF-9000“ и тихо казва:

— Още три удара — и стрелям.

Анатол извърта очи към него, отдръпва се и отсечено ме удря в ребрата. Поемам си дъх и го ритвам в слабините. Сега е негов ред да се превие от болка.

Дик невъзмутимо чака трети удар. Но ние стоим в стойка мирно.

— Добре — решава Дик и навежда оръжието си. Говори на руски, много чисто и почти без акцент. — Д-дайвъри… ваш’та мама.

— Тоя смахнат ламер… — изсъсква Анатол. — Тоя смотаняк…

— Успокой топката — съветва го Дик. — Добре се движеше, наблюдавах го. Не винаги честно, но винаги добре.

Дик е сравнително нисък, слаб, гъвкав. Но в тази двойка той е главният. Анатол млъква и започва да бърше кръвта от лицето си.

Аз правя същото.

— Ти игра добре — казва Дик. — Но нещата не са толкова прости.

— Това го разбрах — съгласявам се аз и отмествам поглед от Неудачника. — Какво става всъщност?

— Обясни му, Ан — подмята Дик и сяда върху опушения, натрошен огледален под.

Анатол се мръщи, сякаш са му наредили да изяде шепа пиявици. Но се подчинява.

— Ти какво, чудако, да не мислеше, че ние тук се будалкаме? — пита ме той.

— Ти знаеш по-добре — озъбвам му се аз.

— Ние непрекъснато се опитваме да го изведем! — крясва ми Анатол. — Аз го водих седем пъти! Дик — осем! Разбираш ли, пън такъв! Ние познаваме всяко ъгълче тук. Надушваме, когато нещо се променя! Разбираш ли?