Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Стрелец, привет! Искаш ли чай?

— Н-не — измънквам аз и бързо се отдалечавам. От една от другите врати изскача абсолютно гола девойка. Но не й личи да изпитва някакъв свян.

— Пък Вики е заета — казва тя. — Защо не поседиш при мен? Толкова е скууучно!

В думите й няма никакъв намек. И мисълта за секс я възбужда не повече от процеса вдишване-издишване. Но има нещо страшно в самата ситуация… в тези весели, дружелюбни, млади момичета…

Изведнъж разбирам за какво ми напомнят те.

За някаква стара фантастична книжка за веселата младеж, която се занимава с любимите си неща, прекарва дните и нощите на работното си място, и всички са дружелюбни, винаги готови да помогнат на приятелите си, неспособни да си кажат нито една лоша дума…

Това е като криво огледало, фалшиво отражение. Злото е навлякло дрехите на доброто — и, странна работа, те са се оказали по мярка!

— Благодаря, но все пак ще я изчакам в нейната стая! — отговарям аз с усмивка на отчаяние. — Благодаря!

Момичето прави тъжна муцунка и изчезва в стаята си. А аз продължавам нататък.

Докато не срещаме погледи с черното котенце от снимката.

— Мяу! — прошепвам едва чуто, като побутвам вратата. Котето отваря уста, тихичко измяуква в отговор и отново замира.

Планинската хижа е празна, само вятърът развява късите перденца на отворения прозорец. Облегнат с лакти върху перваза, дълго се взирам в планината.

Не, това е невероятно. Да направиш цял един свят, съвсем сам! И не за пари или за слава, не по поръчка — просто за себе си. Не за да се преселиш в него.

Само за да знаеш, че го има. Наблизо, зад прозореца. Искрящите снежни върхове, безкрайната синева на небето, камъните по склоновете, черният мъх под боровете, реещите се във въздуха птици и сновящите по дърветата катерички. Свят на тишина, чистота и покой. Свят, в който не е измислена думичката „мръсотия“.

Струва ми се, че Неудачника може би ще го хареса.

Много се надявам, че ще го хареса…

— Льоня?

Вики влиза безшумно и ме заварва неподготвен.

— Извинявай… не те ли предупредиха?

Тя поклаща глава.

— Прииска ми се да поседя при теб. За малко — неволно започвам да се оправдавам аз. — При теб… всичко ли е наред?

Вики кимва.

— Не си заслужава така често да се гмуркаш в дълбината — казвам аз, докато вървя към нея. — Поне похапна ли?

— Мъничко. Днес е пълно с клиенти.

Не извръща поглед. Свикнала е да смята това за бизнес.

Но при мен нещо не е наред. Усещам в гърдите си студена буца, ронлива и чуплива като сняг в студа. Поемам си въздух и казвам:

— Наистина ли трябва да работиш толкова много… Мадам?

Вики се приближава до прозореца. Пита, без да се обърне:

— Как разбра?

— Почувствах.

— Върви си, Леонид. Отивай си завинаги, става ли?

— Не.

— За какъв дявол си се лепнал за мен? — изкрещява тя, като се обръща. — За какво ти е приятелка-проститутка? Махай се! Всичко това ми харесва, ясно ли ти е? Да се чукам по сто пъти на ден, да сменям телата си, да командвам момичетата и да се правя, че съм една от тях! Ясно? Ясно ли ти е?

Просто стоя и чакам да се накрещи. После се приближавам и заставам до нея при прозореца.

Сега не трябва да говоря, нито пък да я докосвам. Опасно е да мълча, но нямам друг изход и чакам. И аз не знам какво.

Планините потреперват и подът под краката ни започва да се люлее. Вики изпищява и се хваща за перваза, аз я стискам за рамото и със свободната ръка се подпирам на стената. Земята се тресе. Снежните шапки се свличат сред облаци бял дим, протягат надолу пипалца от лавини. Край прозореца с грохот префучава огромна морена.

— Майчице… — шепне Вики и сяда на пода. По-скоро е възбудена, отколкото уплашена. — Наведи се, Льоня!

Падам до нея тъкмо навреме — в прозореца се блъсва мощен залп от каменни шрапнели.

— Пета степен! — крещи Вики. — Седма!

— Осма! — подкрепям я аз. Едва ли е виждала истинско земетресение, иначе нямаше да й е толкова весело.

Подът на хижата още се друса, но вече доста по-слабо, люлеенето преминава в краткотрайни конвулсии.

— Яко! — шепне Вики, като се изтяга на пода. Срещам погледа й, докосвам я с ръка по бузата. — Не ми се сърди, Льоня.

— Не се сърдя.

— Клиентите понякога… ме изкарват от кожата.

— Каскетчо ли? — спомням си аз.

— Точно той.

— Кой е той?

Вики повдига рамене.

— Не знам. Идва с най-различни тела и не разправя нищо за себе си. Само дето… — тя се усмихва — винаги носи каскет. Затова му излезе тоя прякор.