Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Може ли да влезе външен човек?

— А как щяхме да се издържаме, ако не ги пускахме?

— Имам друго предвид. Възможно ли е да се проникне в служебните помещения на бордея.

— На заведението! Това не е бордей, а Заведение! Не, не може.

— По никакъв начин?

Мага въздъхва и става по-сериозен:

— Какъв си, хакер или ламер?

Въпросът е риторичен, но все пак отговарям:

— Чайник съм.

— Ясно… Абсолютни защити няма. Колкото повече се доближаваш до абсолютната сигурност, толкова по-неудобен става престоят ти във виртуалността. Зависимостта е обратно пропорционална — колкото по-добра става защитата ти, толкова повече намалява способността ти да приемаш и предаваш информация. Най-важното е да намериш оптималното съотношение между защитата и удобството. Охранителната ни система е с елементи на изкуствен интелект. При установяване на опит за взлом се изпраща известие, въвеждат се допълнителни пароли, включват се глупчовците…

— Глупчовци ли?

— Автономните мобилни охранителни програми, фагоцити. Аз им викам глупчовци, понеже всичките са страшно тъпи. Ти защо не пиеш?

Наливам си още.

— Ако е организирана интензивна атака — продължава Мага, — степента на защита нараства неограничено, почти до пълно капсулиране на Заведението. Разбира се, на практика нямаме такива случаи, но всичко би трябвало да работи точно така…

— Искаш да кажеш, че защитата все пак е идеална?

Мага се колебае. Суетата, която явно не му липсва, се бори с желанието да бъде обективен.

— Не… Ако проникването е замислено от голяма група професионалисти, те ще успеят да влязат преди охраната да заработи на пълни обороти. Само че на кого му е изтрябвало?

Разбирам, че би било смешно да се очаква друг отговор. За всеки щит си има съответния меч.

— Благодаря, Маг.

— А, дребна работа! — Той махва с ръка. — Искаш да нагласиш охранителната си система, така ли? Докарай ми я, ще ти помогна. Или не, по-добро да отидем у вас! — ентусиазира се Мага. — Всичко ще оправя. Тук ми е скучно!

Поклащам глава в знак, че не е познал.

— Просто се интересувам как стоят нещата тук.

— А, значи си от инспекторите? — подскача Мага. — Ш-ш-т! Разбрах всичко, тишина… Защо Мадам не ми каза веднага?

Интересно, кой може да инспектира виртуален бардак? И защо? Много интересно… но не се решавам да поразпитам Мага.

— Ще тръгвам, може и Вики вече да се е освободила — казвам аз. Мага веднага придобива тържествен и важен вид.

— Гледай да не причиниш нещо лошо на Вики! — предупреждава ме той. — Че… тя е прекрасно момиче, заради нея съм готов да фрасна всеки по мутрата!

Мага въздъхва и замечтано поглежда към морето.

— Исках да я сваля, ама ти ме изпревари… — признава си той. — Та тя беше влюбена до уши в мен! И сигурно още е… ама ти не се шашкай. Аз не отнемам момичетата на приятелите си.

Някога си мислех, че компютърджиите от телевизионните сериали са измислени образи. Де да беше така! Има ги и в живота.

— А пък до тая, русичката, хич не се и приближавай! — допълва той. — Хлътнала е по мене, вече половин година линее.

Горкото момиче, което изобщо не подозира за тежката си участ, весело се кикоти и се прегръща с приятелката си.

— Дали пък да не се пусна на Наташка… — размишлява Мага. — Всички тук са толкова влюбчиви!

Грабва ликьора си и с танцова стъпка се отправя към веселящата се блондинка. А аз използвам момента, за да офейкам.

Изглежда, съм направил два-три кръга повече по витата стълба, защото съм слязъл във фоайето. Предишните посетители ги няма. Навярно вече вкусват от радостите на живота.

Само някакъв младок седи на масата и прелиства черния албум. Сравнително нисък, прегърбен, с лице на прегладнял гризач, под нахлупения до очите каскет се подават дълги кичури коса.

Подминавам го и чак пред вратата, водеща към служебните помещения, загрявам кой е. А типът вече е захвърлил албума и без да бърза се отправя към изхода.

— Каскетчо! — подвиквам му аз.

Той се спира и бавно се обръща. Очите му са празни, а погледът им е жизнерадостен колкото на варена риба.

— Ти си Каскетчо — повтарям аз.

Никаква реакция. Типът се пули насреща ми с празен поглед.

— Ти не ми харесваш! — казвам с неочаквана радост аз. — Чуваш ли? Никак не ми харесваш.

— Три пъти „ха-ха“ — отговаря Каскетчо, като извръща безцветния си поглед. И отново се обръща към вратата. Любопитството изглежда изобщо не му е познато.

— Стой! — извиквам след него аз и той се спира. Равнодушно чака. — Не бива повече да идваш тук — казвам аз.