Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Аха. Виж какво, приятелче, не предизвиквай съдбата, постой тихичко до прозореца!

Неудачника се подчинява, а Вики се заема с мен. Ох, не е избрала правилната самоличност — това е маниерът на Мадам.

— Значи, спаси го. Значи, прекара Ал-Кабар и „Лабиринта“?

— Вики, те лъжат! — казвам бързо аз. — „Warlock-9000“ е локален вирус, той отговаря на изискванията на конвенцията!

— А за дайвъра — също ли лъжат? — изкрещява Вики. И аз най-накрая разбирам какво я е изкарало от равновесие. — Те ли лъжат? Или някой друг… друг!

Нямам голям опит с получаването на шамари. Държа се за пламналата буза и стоя вкаменен. Неудачника послушно гледа през прозореца, но не може да не е чул изплющяването.

— Дайвър? — продължава да кипи Вики. — Дайвър, а? Пък аз, глупачката му с глупачка дори ти предлагах помощ! Не можа ли да ми кажеш, че самият ти си дайвър?

— Не… — прошепвам аз.

— Защо? Не ми ли вярваш?

Никога няма да повярвам, че бог е създал жената от реброто Адамово. Не, създал я е също като мъжа от глина, която обаче е била съвсем друга.

Прекалено различни поводи за гняв намираме.

— Страхувах се, че ще те изгубя.

— Ето че… — започва Вики и млъква.

— Невъзможно е да обичаш човек, който вижда дълбината без илюзии. Знам, Вики, опитвал съм да се разкрия. И това винаги… винаги се случва. Щеше да ме намразиш. Неусетно. Дори сама нямаше да разбереш какво става…

Говоря, вече осъзнал, че всичко е свършено. Ние можем да си останем приятели, но нищо повече. Нито една жена в света не би обикнала човек, който вижда лицето й като мозайка от цветни квадратчета.

— Да, трябваше да ти кажа — шепна аз. — Веднага. Не можах, моля те, прости ми. А ти би ли имала куража да ми кажеш, че си дайвър?

Вики мълчи. В очите й има сълзи, които в действителност не съществуват. Между нас има стена — отсега и завинаги.

— Не — тихо казва тя. — Аз също не можах. Аз… страх ме беше, че ще те изгубя.

Май съм полудял.

Само че какво от това, ако когато прегърна Вики, между нас няма стена…

— Моята работа… заради нея. Отвратително е, когато всичко е истинско. Не знам защо се получи така… беше прекалено гадно… уплаших се и изпаднах от дълбината…

— Ние казваме — изплувах…

— Изплувах…

Неудачника гледа планините. Браво на него, готов е да стои така цял ден.

— Винаги изплувам. Затова поемам най-големите изроди, защото ми е все едно…

На устните ми напира въпросът, който никога няма да задам. Но Вики сама ми отговаря:

— Там, при реката, не излязох. За пръв път в живота си. Наистина.

Вярвам й, както вярват всички мъже от началото на времето.

В този свят само вярата ни се превръща в истина.

Вики прави кафе и дори Неудачника се оживява. Седим на масата, в малката каничка има прясна сметана, в захарницата — хълмче бял пясък, пълната бутилка „Ахтамар“ чака реда си. Впрочем, Вики веднага налива коняка в чашите.

— За успеха ти, Льоня — казва тя.

— Такива успехи нямат голяма стойност — отговарям аз.

— Защо?

— Общомрежово издирване.

— И какво от това?

— Ще ми се наложи да изляза. Този образ е разкрит, а Стрелеца са го виждали тук.

— Кой? — Вики сякаш не разбира колко е напечено положението. — Моите момичетата ли?

— Поне те със сигурност.

— Те няма да кажат на никого. Или си мислиш, че виртуалните проститутки съчувстват на силните на деня? Да ти кажа, всичките сме ги виждали какво представляват без гащи… и директорите на корпорации, и президентите на фирми. Хората, които обичат да бият жената с камшик, преди да преспят с нея, не будят съчувствие.

— Говориш така, сякаш всичките са извратеняци.

— Не, разбира се — Вики се усмихва. — Но се запомнят точно тези гости. Нито едно от нашите момичета няма да натопи Стрелеца. Още повече, че ти не си правил оргии и не те е било гнус да седнеш на една маса с нас.

— Защо си толкова сигурна?

— Льоня, целият ни персонал е от Русия, Украйна, Беларус, Казахстан. Как мислиш, процъфтява ли в тези държави любовта към правителството и едрия бизнес?

— Не съм забелязвал такива извращения.

— Точно това имах предвид. Да пием за успеха ти.

Отпиваме от коняка си, Неудачника следва примера ни. Лицето му е невъзмутимо, сякаш е дръпнал глътка чай.

— А Каскетчо? — сещам се аз. — Виж, той сто на сто ме е запомнил!

— Не е от тази порода. Ярко изразен асоциален тип… Няма да тръгне да доносничи.

— Стори ми се, че е способен на много неща.

Вики барабани с пръсти по масата.