Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Той чака търпеливо.

— Знаеш ли, това сигурно е вътре в нас — казвам неочаквано за мен самия. — Лично аз те смятам за човек… защото бих искал да ми станеш приятел.

Неудачника май се обърква.

— Тук, в дълбината, всички сме с маски. Може така да е и по-добре, по-истинско. Не знам. Когато излезеш в реалния свят, можеш да се окажеш адски неприятен тип. Но тук и сега те смятам за човек. И нямам никакви обяснения защо.

— Може би тогава е по-добре, че не мога да изляза в реалността? — пита Неудачника. Поглежда към Вики, усмихва се смутено. — Аз наистина не съм човек.

Дойдохме си на думата.

Безумие, част втора.

Вики разглежда Неудачника и се усмихва, а аз усещам хладен повей в сърцето си.

— Вики… той не лъже. Той никога не лъже — казвам аз и ставам. — Ако не иска да отговаря, просто си мълчи… — Хващам я за ръката и я дръпвам от масата. Неудачника ни наблюдава тъжно и спокойно.

— Шегуваш ли се? — Вики въпросително кимва на Неудачника.

— Не.

— Той не умее да се шегува — потвърждавам аз. — Не можеш да излезеш от дълбината, нали?

— Не мога.

— Човек ли си?

— Не.

— Тогава кой си?

Мълчание.

— Виждаш ли? — почти изкрещявам аз. — Той не отговаря!

— Преди минута ме нарече човек — казва Неудачника. — Дори допълни, че искаш да станем приятели. Истина ли беше това?

Мой ред е да си замълча.

— Ти каза, че истината е тук и сега — продължава той. — В дълбината всеки може да бъде себе си, без грим. Само душа… ако има вяра в душата.

— Да — казвам аз. — Да! Не лъжех!

— Тогава от какво си изплашен? От моето признание?

Кимвам. Вики се притиска към мен и аз усещам как потреперва.

Не очаквах, че тя чак толкова ще се уплаши.

— Защо не го каза по-рано? — изкрещявам аз.

— Казах ти достатъчно, Леонид.

В този момент Вики започва да се смее неудържимо.

— Вие сте полудели, и двамата! Не си човек, така ли? — тя се отскубва от мен, приближава се до Неудачника, хваща го за ръката. — Отговори!

— Какво влагаш в понятието човек?

— Двуного без пера!

— Не съм човек.

Кошмарът продължава. Неудачника играе своите си игри, Вики е объркана, а аз вече не знам как да разкъсам веригата от недомлъвки и загадки.

Компютърният разум е невъзможен! Рано е, прекалено е рано да се появи. Но не е по силите ми да сметна думите на Неудачника за лъжа!

Спасението идва с телефонния звън, който разкъсва тишината.

Вики се отдръпва от Неудачника, отваря вратичката на бюфета, протяга ръка. Там сред малки и големи кутии и пакети се търкаля радиотелефон.

— Да? — произнася тя, без да откъсва поглед от Неудачника.

Гласът в слушалката е силен и уверен, той достига до мен и аз веднага го разпознавам.

— Дайте ми Стрелеца.

— Кого? — много искрено се смайва Вики.

— Стрелеца. Кажете му, че Човека Без Лице иска да си поговори с него.

Правя крачка напред и вземам слушалката от ръката й.

— Казвай.

— Първо, искам да ви поздравя, Стрелец. Второ — предлагам да излезете.

— Няма начин — отговарям кратко аз.

— Стрелец, нямаме време за игрички. Аз съм пред главния вход. Но този път съм изпреварил конкурентите само с две-три минути. В Ал-Кабар са проследили маршрута ви. Излизайте.

— И какво следва?

— Вие ще получите обещаната награда, а аз — Неудачника.

Гласът в слушалката звучи силно, прекалено силно. Поглеждам към русолявия тип, който не се смята за човек. И към мръщещата се Вики.

— Мисля, че той не иска да дойде с вас — отговарям аз. — Извинявайте.

— Стрелец, имахме договор…

— Не съм обещавал да ви давам човека. От „Лабиринта“ го изведох, останалото си е наша работа.

— С много голяма тежест се нагърбваш, дайвър.

— Все някой трябва да взема решения.

— Какво пък, ти решаваш.

Гласът изчезва. А след секунда подът потреперва, подмята ни към тавана, сглобените от греди стени скърцат и се огъват. Върху мен пада картината с водопада — и ромоленето на водата до ухото ми ме кара да дойда на себе си.

Надигам се и запълзявам по надипления под. Това не е земетресение. Разрушават стените на бордея. Разбиват защитата, наивно превъзнасяна от Компютърния Маг.

Между другото, ако още не са нахлули в хижата, значи защитата не е чак толкова лоша.

— Вики!

Помагам й да се изправи. Лицето й е окървавено, единият ръкав на пуловера й е разкъсан.

— Мръсници… — шепне тя.

Само Неудачника не е паднал — той стои, долепен до стената с разперени ръце, за да запази равновесие.

— Ще изляза от сгра… — започва той, но грохотът на следващия взрив прекъсва думите му. — Това е неизбежно…