Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Значи тя също спи в дълбината.

Огънят вече догаря. Сигурно наближава утрото, но тъмнината засега не е отстъпила. Блещукат само червените отблясъци на гаснещия огън. Неудачника лежи встрани неподвижно като чувал. Ами ако взема да те сритам, приятелче? Дали си тук, с нас, или си излязъл от дълбината и сладко си отспиваш в топлото и меко легълце?

Гледам в небето, в черния искрящ кристал. Как го бях казал на Вики? „Откраднаха ни небето.“…

Да, откраднаха го. И колкото повече хора дойдат тук, толкова по-далечни ще станат звездите.

Между другото, проблемът не е само в звездите. Винаги ще ги има онези, на които е недостъпен този свят. Обърканите юноши, които не могат да си намерят работа, момичетата от консервните заводи… В началото — подреждане на рибешки глави в кутията. Шега или безмълвен вик, протест. В началото са рибешките глави. Чак след това ще се търколят от раменете и човешките.

Чака ли ни ново пришествие на лудитите 10 10 Лудити — участници в работническо движение в Англия през XVII — нач. на XIX век, които смятат, че машините са източник на бедствията на работниците и започват да ги рушат. — Бел.пр. ? Бунт против машините, които стават все по-чужди и плашещи за еснафите? Или все пак ще се намери изход?

Обръщам се, вглеждам се в Неудачника. Ако ти си разумът от мрежата или си човекът, покорил виртуалността, тогава ти можеш да станеш този изход. Пробив в бариерата, излаз от задънената улица. И Дибенко, ако Човека Без Лице е наистина той, добре разбира това.

Струва ли си да си играем на благородство, укривайки Неудачника?

Ами ако той е спасението, сливането на световете?

Аз не знам. Аз съм най-обикновен човек, по случайност надарен с глупава устойчивост към дийп-програмата. Благодарение на това припечелвам за моето си парче хляб, а понякога и за сандвич, богато намазан с масло и черен хайвер. Но не аз съм този, който ще спаси света и ще реши кое е добро и кое е зло за него.

Нямам нищо, освен този смешен старовремски морал, който будеше такива емоции у Вики. А моралът е хитро нещо, никога не дава отговори, тъкмо обратното — пречи те да бъдат намерени.

По-лесно е да си праведник или подлец, отколкото човек.

Все повече се изпълвам с горчивина и погнуса. Може би така се чувства спортистът от затънтената провинция, когато го включат в олимпийския отбор и му наредят да се пребори с шампионите. Не е за мен тази съдба…

И в този момент в небето се ражда някакъв звук.

Отново се обръщам по гръб, вглеждам се в черния кристал. А той се е пропукал — тъмносиня ивица пресича целия небосклон. Ослепителната стрела лети право надолу.

— Какво е това, Льоня?

Вики вече е седнала, отмята кичурите коса от лицето си. Кога се е събудила?

Или кога аз съм заспал?

Какво е това наоколо — сън или действителност?

— Метеорит — отговарям аз.

Небесносинята стрела пада все по-надолу, тънката мелодична нота е нейният шлейф, пламтящата капка в края е нейното острие.

— Падаща звезда — съвсем сериозно казва Вики и аз разбирам, че все пак спя.

А Неудачника не помръдва.

Пукнатината пресича от край до край небосклона и се забожда в земята. Небесносинята ивица угасва — небето умее да лекува раните си. Само там, където звездата е докоснала планините, лумва блед огън.

— Обеща, че ще намерим звезда — казва Вики.

Насън всичко е лесно. Ставам, подавам й ръка. Прекрачваме през Неудачника и се спускаме по склона. Всичко е объркано, към звездите се върви нагоре, но със сънищата не се спори.

Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят. Поради някаква причина това е страшно важно, но в момента ние гледаме само звездата.

Чист пламък, пухкаво огнено кълбо, толкова мъничко, че се побира в дланите ти.

Протягам ръце, докосвам звездата и усещам топлина. Нежна, сякаш сгрявам дланите си на пролетно слънце.

— Сега вече знам какво са звездите — казва Вики. — Отломки от дневното небе.

Понечвам да вдигна звездата, но Вики ме спира.

— Не бива. Тя и бездруго е уморена.

— От какво?

— От самотата, от тишината…

— Но сега ние сме при нея.

— Все още не сме. Извървели сме своята пътека, но това е само половината от пътя. Нека първо повярва в нас.

Свивам рамене, аз не умея да споря с Вики. Искам да й се усмихна, но вече я няма при мен. Останал е само гласът й.