Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Тя дълго се суети около крака на Неудачника и мрачно клати глава, когато той стене при всяко леко докосване на ръката й.

— Счупване на пищяла — поставя тя диагнозата. — Изглежда няма разместване. Колкото и да е странно.

— Ти и лекар ли си?

— Не. Медицинска сестра, но със стаж. Трябва ми още бинт.

Все пак се налага да пожертвам ризата си, а това, че ще нося сакото на голо, е проява на изключително лош вкус. Фиксираме крака със самоделна шина.

— Досега нито един идиот — едва сега Вики дава воля на гнева си, — нито един кретен в света не е успявал да счупи крака си във виртуалността! Как си в реалността? А? Има ли счупване?

— Не… — мънка Неудачника.

— Е, слава богу.

Споглеждаме се. От снощното бойно настроение не е останала и следа. Едно е да изоставиш измамник във виртуалния свят, а съвсем друго — ранен в планината. И това, че планините не са истински, вече не променя нищо.

— Да отидем при онези скали — предлагам аз.

— Хайде. Аз ги сънувах.

Достатъчен ни е само поглед, повече нищо не казваме.

Няма закони за нереалността.

Насън или наяве — ние заедно сме се спускали към падналата звезда.

Скалите наистина не са на мястото си в тази долина. Ледникът би могъл да докара морени, но не и такива исполински канари.

— Изглежда, това наистина е изход към друго пространство — съгласява се Вики, като ме поглежда. — Не се ли умори?

Поклащам глава. В действителност ръцете ми са уморени от носенето на Неудачника. Но сега не ми е до дреболии.

— Ако на това място програмата е пробила до някой друг сървър — разсъждава Вики, — то каналът ще бъде еднопосочен. За влизане — ще влезем, но виж, да избягаме, ако се наложи…

— В краен случай имаме „Warlock“ — казвам аз. Но не долавям убеденост в гласа си. Не ми се иска отново да попадам в сините тунели. Прекалено странни са пейзажите по пътя.

— Хубаво, да потегляме тогава. Може и да няма нищо тук. — Вики с въздишка поема напред. Аз се мъкна след нея. Неудачника мълчи. Или се чувства виновен, което е добре, или не иска да пречи. Което също е добре.

Вървим по стесняващия се каньон. В един момент вдигам глава и се опитвам да определя височината на скалите. Тя явно е по-голяма, отколкото изглежда от долината.

Обнадеждаваща гледка.

Проходът е все по-тесен, двама не биха се промъкнали. Започвам да се движа странично, за да намаля риска от закачане на счупения крак на Неудачника за някоя скала. Дали пък не трябваше да обуя крилатите чехли? Но вече е късно, сега няма как да се извъртя. Отпред Вики ругае полугласно, на нея също не й е лесно. Със злорадство си мисля, че Мадам, с нейните внушителни габарити, вече щеше да е заседнала.

Става все по-студено. В скалния процеп отнякъде нахлува леден вятър. Това е хубаво, това е прекрасно!

— Льончик! — сподавено произнася Вики. — Йе?

Пред нас има светлина, препречена от силуета й. Вики се премества някъде встрани и аз излизам на нейното място. При последните крачки все пак закачам с тялото на Неудачника някакъв камък и той простенва.

Клисурата ни извежда в странна местност.

Също планини, но други. Не просто безлюдни — диви. Сякаш някога тук е имало живот… но впоследствие нещо го е убило. Цари сумрак. Сигурно все пак е ден, но небето е затулено от гъсти оловни облаци. Лениво се сипе мокър сняг. Всичко е запустяло и обзето от тиха тъга. Надолу по склона, между черните зъбери на скалите, се извива пътечка.

— Какво е това? — тихо пита Вики. — А, Льоня?

Оглеждам се. Определено сме излезли в друго пространство. И то май ми е познато.

— Елфите — казвам. — Това е някой от сървърите на ролевиците. Те играят тук.

— Като в „Лабиринта“ ли? — обажда се Неудачника.

— Не, по друг начин.

— Тук няма да оцелеем дълго — навъсено казва Вики. — Или ще замръзнем, или ще ни застреля пътьом някой елф.

— Първо ще замръзнем — казвам аз. Ризата ми отиде за превръзки, а сакото лекомислено го изхвърлих.

— Нищо, затова пък голият ти торс прави незабравимо впечатление — иронизира Вики. Тя си е добре с нейния пуловер. А и Неудачника си има маскировъчен гащеризон, който топли достатъчно.

— Поне да имаше кого да впечатлявам — казвам аз и соча с ръка. — Пред нас има пътека, Вики. Трябва да се измъкнем оттук и да търсим хора.

— Елфи.

— Хора, елфи, джуджета. Когото и да било.

Снегът е почти до колене, придвижваме се бавно. Неудачника виновно шепне:

— Все пак не разбирам…

— Знаеш ли кой е Толкин?

— Авторът на…